Джейн Костело
Шаферки (52)

Глава 52

Тъкмо обсъждах с няколко от приятелките на Джорджия кой бе спечелил наддаването за най-дълга реч, когато някой ме потупа по рамото.

— Не съм те виждал от дълго време — промълви Себ с широка усмивка.

— Дявол да го вземе! Как си? — попитах аз и го целунах по бузата.

— Страхотно — отвърна той. — А ти?

— Да, отлично. Как върви работата?

Себ учеше физика в университета, а когато завърши, започна да гради традиционната кариера за тази специалност — получи работа в една строителна компания. Това не отговаряше на моята представа за забавна работа, но по онова време аз самата си изкарвах прехраната с писането на статии за талантливи селскостопански животни. Освен това, ако човек се интересуваше единствено от парите, не би погледнал с пренебрежение на избора на кариера на Себ. Последният път, когато го видях, се беше издигнал много бързо в йерархията и останах с впечатлението, че вземаше заплата, която аз като журналист можех само да се надявам да получа, когато стана чак на 112 години.

— Всичко е наред с работата — отвърна той. — При теб как е?

— Ами, не е зле — отговорих аз, но нямах никакво желание днес да зачеквам темата за Саймън. — Още ли живееш в Уултън^[1]?

— Не, преместих се миналата година — вметна той. — Исках нещо по-голямо, където ще има достатъчно място за билярдната ми маса.

Удивено поклатих глава:

— Приятелката ти трябва да проявява истинско разбиране, след като ти позволява да напълниш къщата с разни момчешки играчки.

— О, да. Масата пристигна, след като тя си тръгна — отговори той, докато ме гледаше в очите. — Разделихме се миналата година.

— О, съжалявам — възкликнах аз.

— Не се притеснявай, всичко е наред — той повдигна рамене. — Нещата между нас просто не вървяха и двамата решихме всеки да поеме по своя път. Разделихме се приятелски.

— Това е добре — кимнах аз.

— Вечерята беше страхотна, нали? — попита той.

— Прекрасна — отговорих аз, но когато казвах това, изпитах същото странно, влошаващо се гадене, което почувствах малко по-рано, когато бях в тоалетната. Със сигурност това не бе най-добрата ми форма. Не знам коя бе точната причина, но в момента със сигурност не напредвах с пълна пара.

— Е, трябва да призная, че изглеждаш фантастично — продължих аз, решена да не се издавам, че нещо не бе както трябва. Казах това не просто от любезност, а защото наистина мислех така. Годините след университета се бяха отразили добре на Себ. Някогашните детски черти на лицето му сега бяха по-остри и мъжествени, а някогашният блед цвят на лицето сега бе придобил лек тен, който много му отиваше.

Прекарахме цели двадесет минути, като взаимно си разказвахме спомени, прекъсвайки се един друг, и открихме, че много от нещата се бяха променили. Но и много от тях бяха останали постарому.

— Трябва да призная — каза той накрая, — че днес изгарях от желание да поговоря с теб.

— Така ли? — попитах аз. — Защо?

— Де да знам. Когато преди малко те видях да вървиш по пътеката към олтара, изглеждаше невероятно. Беше много красива и това ме накара да се замисля.

— За какво? — обадих се аз.

— Затова защо въобще ти позволих да си тръгнеш.