Джейн Костело
Шаферки (43)

Глава 43

— Надявам се тя да е добре — каза шофьорът, когато се обърнах, за да му платя. Грейс се втурна към регистратурата. — Говоря за момиченцето на приятелката ви.

— Аз също — лаконично добавих и му подадох банкнота от двадесет лири.

— Миличка, не искам да ми плащаш — каза той.

— Все пак е петък вечер — противях се аз.

— Тръгвай и бъди до приятелката си — отвърна той и бутна обратно двайсетачката.

Нямах време за спорове.

— Една линейка току-що е докарала дъщеря ми — каза Грейс на регистратурата. — Името й е Поли Кънингам. — Гласът й звучеше странно спокойно.

— Един момент, моля — отвърна жената и започна да въвежда нещо в компютъра си.

— Точно така — продължи тя. — Моля, минете през тези двойни врати вдясно, а после по коридора до манипулационната. Там ще могат да ви помогнат.

Втурнахме се по коридора, но преди да достигнем целта си, съзряхме Патрик, който вървеше към нас и носеше в ръцете си Скарлет.

— Патрик! — изкрещя Грейс и отново се затича.

— Тъкмо излязох, за да се опитам да ти се обадя — отвърна той, когато се срещнаха. — Тя е добре. Лекарите казват, че има само няколко рани и натъртвания, но е напълно добре.

От израза на лицето на Грейс ми стана ясно, че тя се чудеше дали да го целуне, или да го удари.

Оказа се, че Поли паднала по стълбите. Но нейното падане повече приличаше на каскадите, за които холивудските филмови звезди минаваха през специална двойна подготовка. Тя отишла в стаята на Грейс и Патрик, нещо, което започна да прави отскоро, когато се събудеше посред нощ, и като видяла, че там няма никого, решила, че би било добра идея да ги потърси на долния етаж.

В това нямаше да има нищо лошо, само дето тя решила да го направи в тъмното, облечена в новата си и леко дълга нощница на Барби. Когато стигнала най-долната стълба, тя вече била в безсъзнание. Патрик очевидно се бе обадил на парамедик и когато линейката пристигнала, тя вече се била свестила, но решили да я отведат в болница, за да й направят преглед. При падането нямаше нито едно счупване и това очевидно я превърна в някакво медицинско чудо.

— Обзалагам се, че си се изплашил — обърнах се към Патрик.

— Охо и питаш — отвърна той, клатейки глава.

— Поне Скарлет спа през цялото време — добави той и кимна към бебето, което се намираше в подвижното столче за кола.

Бебето бе олицетворение на спокойствие и доволство. Скарлет бе заспала дълбоко и само малкият й биберон-залъгалка се движеше, докато го смучеше.

— Съжалявам, че се скарахме — меко отвърна Грейс.

— Аз също — Патрик се наведе и я целуна по челото.

Усетих, че повече нямаха нужда от присъствието ми.

— Някой иска ли кафе? — попитах аз. — Сигурна съм, че тук някъде трябва да има машина.

Направих две пълни обиколки на болницата, преди да успея да открия машината за кафе. Когато най-сетне я открих, се оказа, че кафето е свършило, а бях купила само две. Взех пилешки бульон, който вероятно бе на прах и машината е била заредена с него през 1972 г.

Когато се върнах обратно, преглеждаха Поли на рентген за всеки случай. За мое учудване явно между Патрик и Грейс бе избухнал поредният скандал.

— Съжалявам, но смятам, че един от двама ни трябва да отведе Скарлет у дома — каза Патрик. — Тя ще иска да яде, когато се събуди.

— Сигурна съм, че в болницата ще ни услужат с малко мляко на прах, за да я нахраним — отвърна Грейс.

— Не можеш да ги молиш за подобно нещо — отговори Патрик.

— Защо не? — попита тя.

— Ами, защото това е болница. Тук не раздават подаяния на посетителите.

— Аз не съм посетител — възпротиви се Грейс. — Аз съм родител на пациент, който е бил приет тук.

— Няма значение — настоя той. — Поли е пациентът, а не Скарлет.

— Виж, ако се наложи, ще си платя за млякото. — Грейс започна да губи търпение. — Сигурна съм, че подобно нещо не им се случва за пръв път.

— Не ставай смешна! — отговори той.

— Не съм смешна — отвърна му тя.

— Хей, вие двамата! — намесих се аз и те се обърнаха към мен. — Донесох ви кафе.

Подадох им кафетата. Бях доволна, че поне успях да ги накарам да млъкнат.

— Съжалявам, ако кафетата ви приличат на съдържанието на някоя мръсна купа — вметнах аз.

— Не ми пука — отвърна Грейс. — Бих пила каквото и да е, важното е да е нещо топло и течно.

— Хм — промърмори Патрик, отпивайки от кафето си, и се намуси, — безспорно е нещо течно.

— Ще си тръгвам — отвърнах аз. — Едва ли имате нужда да ви се пречкам.

— О, Иви, благодаря ти много, че ме придружи — добави Грейс. — Ти си истинска приятелка.

— Няма проблем — отговорих аз. — Ако някога чуеш, че се организират надбягвания на четиристотин метра дължина, където състезателите трябва да носят високи токчета, ме запиши.

— Извинявай и за това, че трябваше да оставиш Джак — продължи Грейс. — Явно се забавлявахте.

— О, не се тревожи за това! — успокоих я аз, като се опитвах да гледам оптимистично на нещата. — Радвам се, че Поли е добре. Та нали сватбата на Джорджия предстои, и то съвсем скоро.

— Да — вметна Грейс. — Наистина е скоро. Чао, Иви.

— Чао — добави Патрик.

Защо ми се струваше, че ги оставях само за да започнат втори рунд?