Джейн Костело
Шаферки (58)

Глава 58

Това трябваше да бъде най-добрата новина за вечерта, която съм чула, но въпреки всичко нещо продължи да ме тревожи. Защо, след като не бе зает с Бет, й бе дал телефонния си номер? Хапех устни и размишлявах върху това, като се преструвах, че търся нещо в чантата си. Дали да не повдигна този въпрос? Да разкрия картите и да изясним всичко от самото начало?

Не. В никакъв случай. Имах ли нещо общо с това? Нямах нищо общо. Кога подобно нещо би ме спряло? Просто се чудех съществуваше ли някакъв начин да спомена това, без да изглеждам като някоя първокласна, обсебена, зарязана любовница, когато изведнъж нещо отклони вниманието ми от този проблем.

Ръката му леко докосна моята.

В първия момент не можах да реша дали това бе станало съвсем случайно, но тогава той докосна ръката ми повторно. Този път пръстите му решително се преплетоха в моите и през тялото ми премина токов удар. Обърнах се и го погледнах, пръстите ни бяха преплетени, а ръката му здраво бе стиснала моята.

— Ако въпросът не е прекалено личен — започна той, като ме гледаше право в очите, — виждаш ли се с някого?

Знаех, че в този момент трябваше да издам устни напред и да изглеждам съблазнителна, но единственото нещо, което успях да постигна, бе неудържима усмивка.

— Въпросът не е прекалено личен — отвърнах аз. — И не, не се виждам.

Сега той се усмихна.

— А ти? — попитах аз.

— Не — отговори той и поклати глава. — Както знаеш, откакто се разделих с приятелката си, излизах няколко пъти с Валентина и това бе всичко.

— О! — възкликнах аз, като ми се искаше да не беше ставало дума за това.

Последва кратка пауза, докато обмислях какво да кажа.

— А вие като приятели ли се разделихте? — попитах аз, но въпросът ми по-скоро бе продиктуван от любезност, отколкото от желание да продължим, разговора в тази насока.

— Хм, да, предполагам — отвърна той. — Но не смятам, че това превръща раздялата в по-малко изпитание, особено когато сте били заедно дълго време. Бяхме заедно повече от три години.

— Беше ли влюбен в нея? — попитах аз.

Той се замисли за момент, а после отвърна:

— Мислех си, че бях. Макар че, когато сега погледна назад в миналото, осъзнавам, че нещата не вървяха дълго преди да се разделим.

— В такъв случай не смяташ, че има вероятност да се съберете отново? — продължих с въпросите.

— Не, в никакъв случай — отговори той. — Трябваше ми доста време, за да стигна до този извод, но сега съм убеден, че постъпихме правилно, като тръгнахме по различни пътища.

Той спря за миг и продължи:

— Но това не ме спря да си обещая нещо.

— О?

— Ами, повече никога няма да позволя да се случи подобно нещо.

— Коя част по-точно? — колебливо попитах аз.

— Тази, в която съм зарязан от някого, на когото наистина държа — отговори той.

Изведнъж се почувствах малко неловко. Той очевидно бе доловил това, защото ме попита:

— Смяташ ли, че това е глупаво?

— Не, за бога, не! — отвърнах му аз. — Ужасно е, когато се случи подобно нещо — да те зарежат и всичко останало.

Той се усмихна и вметна:

— Звучиш така, сякаш говориш от личен опит.

Нима? Какво направих?

Изведнъж ми просветна, че при тази ситуация имаше две възможности. Едната бе да изляза чиста от всичко това — можех да кажа на Джак, че когато ставаше въпрос за връзки, аз бях най-отчайващо проблемният човек, който някога можеше да срещне. Никога не съм била влюбена. Никога не съм излизала с някого по-дълго от три месеца. Никога дори не съм изпитвала усещане, което поне малко да прилича на това, да ти разбият сърцето.

Или пък можех да излъжа.

Втората възможност ми изглеждаше доста по-привлекателна.

— Ами да — отвърнах аз. — Знам какво е да те зарежат.

— Хайде, разкажи ми — настоя той.

По дяволите! Не можехме ли да говорим за нещо по-простичко, като например за арабско-израелския конфликт?

— О, не. Не искам да те отегчавам с тази история — отвърнах аз и поклатих глава, сякаш всичко това бе прекалено болезнено за мен, за да го обсъждам. Той повдигна вежда, а аз започнах да си мисля, че ако скоро не кажа нещо, той щеше да подуши, че има нещо гнило, и то доста гнило.

— Е, добре — започнах аз. — Имах един приятел.

— Име? — попита той.

Веднага се огледах наоколо, за да потърся вдъхновение.

— Джими — отвърнах аз, като се надявах, че познанията му в областта на модата не се простират до различаване на имената на дизайнерите на обувки.

— Колко време бяхте заедно? — пита той.

— Ооо, известно време — отвърнах аз. — Даа, доста време.

— Колко — две, три години?

— Да — възкликнах аз.

— Кое от двете?

— Хмм?

— Две или три години?

— А, две години — продължих аз — и половина.

Той чакаше да разкажа подробностите, а аз се преструвах, че не забелязвам.

— Е, какво се случи? — попита накрая той.

— Ами, бяхме заедно в продължение на две години и половина и един ден като гръм от ясно небе той скъса с мен.

— Ясно — отвърна той.

Болезнено съзнавах, че пълната липса на подробности в тази история я правеше дори по-неправдоподобна, ако в нея бяха въвлечени полковник Горчица^[1], една трапезария и окървавен свещник. Имах отчаяна нужда от още детайли, за да запълня празнините.

— В общи линии — бързо продължих аз — той ме покани на разходка в Сефтън парк. Вървяхме, докато стигнахме до естрадата за оркестъра. Тогава той се обърна към мен и ми каза: „Иви, трябва да ти кажа нещо“.

Повече подробности, Иви, повече подробности. Поех си дълбоко дъх.

— Не знаех какво иска да ми каже — подхванах отново. — Бях решила, че сигурно се кани да ми предложи брак.

Спокойно, Иви!

— Господи! — възкликна Джак.

— Хм — добавих аз и с ужас установих, че бях добила скръбно изражение а ла принцеса Даяна.

— Той стисна ръката ми — продължих аз — и каза: „Иви, не желая да бъда повече с теб“. Щях да се разплача, но мястото гъмжеше от тийнейджъри, които караха скейтбордове.

Мили боже, какви ги говорех?

Джак стисна ръката ми, сякаш искаше да ми каже, че, ако не желаех, можеше да не продължавам, а аз се разкъсвах между отвращението, което изпитвах към себе си, и добрината му, която ме трогваше. Но и в двата случая сърцето ми биеше толкова силно, че направо щеше да изхвръкне.

За щастие изведнъж нещо друго привлече вниманието на Джак. Аз се възползвах от тази възможност и започнах да дишам дълбоко и да си наложа да се успокоя.

— О, погледни натам! — намеси се той и посочи към морето.

Огледах водата, като се чудех какво точно трябва да търся.

— Не виждам нищо — отговорих аз.

— Това е тюлен! — възкликна той.

Канех се да му кажа, че го бях видяла малко по-рано, но се отказах, защото той се бе притиснал към мен, за да ми го покаже. Оглеждах водата, но този път не можех да видя тюлен. Честно казано, може би заради това, че се опитвах да се концентрирам върху нещо друго, а не върху ръката му, която бе обгърнала талията ми.

— Все още не мога да го видя — промълвих, почти останала без дъх. — Явно зрението ти е по-добро от моето.

Изведнъж усетих, че ме гледа и се обърнах, за да мога също да го погледна. Лицата ни бяха на не повече от петнадесетина сантиметра разстояние. Тогава той се усмихна.

— Какво? — попитах аз и започнах да се чудя да не би все още да имам петна или някое парченце от компота от диви боровинки не се е заклещило между зъбите ми.

— Нищо — отвърна нежно той.

Сърцето ми заби неистово. Усещах, че ще ме целуне. Никога не съм била по-сигурна в живота си. Затворих очи, когато той ме притегли към себе си, а топлината на тялото му проникна в моето. Още преди да сме се докоснали, можех да почувствам мекотата на тези устни. Почти усещах вкуса им, влагата на езика му. Очакването така ме бе възбудило, че, когато устните ни почти се докоснаха, едва не ми се зави свят.

— Ивиииииии!

О, боже!

— Ивииии! Това ти ли си?

Ако не познавах така добре този глас, щях да си помисля, че това бе баскервилското куче.

— Иви, нуждаем се от теб!

В някои моменти бих убила Валентина с удоволствие.