Джейн Костело
Шаферки (121)

Глава 121

Първото нещо, което забелязах, когато влязох в балната зала, бе, че музиката бе спряла и буквално единственият звук, който можех да чуя, бе собственият ми пулс, който бе толкова учестен, сякаш бях изкачила пет етажа стълби.

Следващото нещо, което забелях, бе Джак. Стоеше в другия край на залата и беше единственият човек на това място, облечен в дънки и тениска, но най-объркващото бе, че държеше микрофон. Успях да забележа с периферното си зрение, че някои от гостите си разменяха смутени погледи, но аз се втренчих за миг в тях, сякаш исках да им кажа: „По дяволите! Самата аз нямам никаква представа какво става тук!“.

— Какво… какво става? — заекнах аз.

— Ще видиш — отвърна Грейс с доволна усмивка.

И тогава музиката засвири началните акорди, които никога нямаше да объркам. Веднага разпознах песента. Джак вдигна микрофона и това движение предизвика остро пращене в озвучителната система и накара всички дружно в залата рязко да си поемат дъх.

— Извинете — каза той и изведнъж осъзнах, че изглеждаше изключително нервен. — Може и да решите, че това звучи доста по-добре в сравнение с това, което ви предстои да чуете.

Джорджия се изкиска.

— Иви — започна Джак, — не си говорим от известно време. Това отчасти се дължи не само на моята, но, предполагам, и на твоята гордост.

Той се намираше чак в другия край на залата, но не откъсвахме поглед един от друг, сякаш разстоянието помежду ни беше само няколко сантиметра.

— Освен това си помислих, ами… помислих си, че си срещнала друг — продължи той. — Сега обаче, благодарение на приятелките ти, знам, че случаят не е такъв. А също и ти знаеш, че ти бях напълно верен.

Опитах се да преглътна, но не успях. Бях замръзнала на мястото си, като едновременно се чувствах ужасена, объркана и окрилена и отчаяно се опитвах да задържа напиращите сълзи.

— Но като се има предвид — продължи Джак, — че не ти се обадих, предполагам, че трябва да направя нещо, с което да докажа колко много държа на теб. И макар че е срамота, че единственото нещо, което успях да измисля, ще ме накара да изглеждам като пълен и абсолютен малоумник, наистина има само един начин, за да го докажа.

Всички в залата се побутваха, шушукаха и обсъждаха думите му. Хвърлих поглед към Грейс, а тя ми се усмихна. Джак започна бавно да се приближава към мен, а през тялото ми сякаш премина светкавица, когато чух беквокалите на Руби Търнър да запяват една песен.

И в този момент за мое най-голямо удивление Джак също запя.

Джак Уилямсън, мъжът, който никога не бе пял пред публика, мъжът, който се кълнеше, че никога не би го направил, сега пееше. Той пееше за мен.

Гласът му беше дълбок и пееше малко фалшиво, но не мисля, че в този момент щях да обърна голямо внимание на това, дори и да звучеше като кастрирана чайка.

Джак продължи да пее, а гостите, които първоначално се чудеха какво ставаше, започнаха да схващат каква бе работата и един или двама се изправиха и размахаха ръце във въздуха, сякаш бяха на концерт на групата „Куин“. Някои дори размахаха и запалките си.

Когато Джак вече се озова до мен, се чувствах толкова объркана, че не знаех какво да направя — дали да се смея, или да заплача, или просто да припадна, защото всичко това беше пълна лудост. Но така или иначе, когато докоснах бузите си, установих, че бяха мокри от сълзи.

Джак ме гледаше право в очите, когато започна да пее последния куплет, и двамата бяхме толкова близко един от друг, че можех да видя очертанията на лицето му. Не бях си и помисляла, че можеше отново да се любувам на лицето му от толкова близко. Дъхът ми спря:

— Никой друг… само… ти.

Той остави микрофона на съседната маса, придърпа ме към себе си, докато аз бършех сълзите си. Отвсякъде ехтяха аплодисменти и тогава Джак се приведе към мен и устните ни се срещнаха.

Това беше най-сладкият, най-завладяващият и най-щастливият миг през всичките ми двадесет и седем години, прекарани на тази земя. И точно сега, точно в този момент знаех, че щях да кажа нещо, което смятах, че никога няма да изрека на никого. Никога.

Отдръпнах се назад и погледнах към Джак, моя Джак. Вплетох треперещите си ръце в неговите, докато се опитвах да възвърна гласа си.

Когато успях, му прошепнах:

— Джак, обичам те.