Джейн Костело
Шаферки (37)

Глава 37

— Наред ли е всичко между теб и Патрик? — попитах аз, когато най-накрая се качихме в таксито.

— Да, за бога! — презрително отвърна тя, като се опитваше да донакъдри косата си, докато завивахме по Док роуд. В момента половината от косата й бе накъдрена, което означаваше, че докато едната й страна бе толкова права, че приличаше на изгладена, то другата й страна сякаш бе трансплантирана от Лео Сайер. — Напоследък се държи като сърдито старче, това е всичко. Нищо не се е случило. По дяволите!

Мобилният телефон на Грейс започна да звъни и тя подхвърли към мен машата все едно бе някаква щафета и започна да тършува в чантата си, за да го открие. Тя внимателно изучаваше номера, който се изписа, и от гърдите й се откъсна продължителна въздишка:

— Това е Адел — отчаяно съобщи тя. Нейната шефка.

— Ами недей да вдигаш — посъветвах я аз.

Поколеба се за миг, като през това време така ожесточено хапеше устни, че човек би си помислил, че се бори с морална дилема, пред която са изправени народите, които започват война.

— Трябва — промълви най-накрая Грейс.

— Недей! — отвърнах аз. — Ти си на моминско парти. От теб се очаква да подсвиркаш на барманите и така да се напиеш, че да не можеш да си спомниш името на съпруга си. Сега не е моментът за разговори с шефката ти.

Тя отново започна да хапе устните си и погледна през прозореца. Бях сигурна какво щеше да направи.

— Здравей, Адел! — промълви жизнерадостно тя, след като вече бе вдигнала телефона. — Да. О, съжалявам. Всяка вечер стоях до късно и… — Тя спря за миг. — … и мислех, че съм се справила с доклада, който искаше… — Още една пауза. — … о, ами добре, ако не е както трябва. Да. Добре. Разбирам. Ще видя какво мога да направя.

Тя затвори телефона и отново въздъхна тежко.

— Какво има? — попитах аз.

— Ще трябва да се върна вкъщи — отвърна тя.

— Защо? — повиших тон. — Грейс, в момента е 8 часът, петък вечер. Какво толкова спешно трябва да направиш?

— О, просто един доклад, за който ме помоли. Няма да ти досаждам с подробности. Но тя иска от мен да поработя върху него тази вечер.

Грейс се канеше да се наведе и да даде нови указания на таксиметровия шофьор. Разбрах, че трябваше да предприема нещо. За щастие бях по-бърза от нея.

Наведох се и сграбчих телефона й.

— Какво правиш? — попита тя.

Отворих прозореца на таксито и протегнах ръката си, в която държах телефона. Усетих вятъра, който се носеше от река Мърси.

— Иви, какво правиш? — изкрещя тя. — Знаеш ли колко струва този телефон?

— Да — излъгах аз. Бях дотолкова запозната и заинтересована от тези тузарски играчки, колкото и от машинното инженерство.

— Виж, не ми пука — добавих аз. — Обещай ми, че няма да се връщаш.

— Иви, престани! — каза тя. — Дай ми го! Това е служебен телефон!

— Обещай ми! — неумолимо продължих аз.

— Не мога. Ще ме уволнят — почти плачешком добави тя.

— Наистина ли смяташ, че има вероятност да те уволнят? — попитах аз. — Колко от служителите в твоята компания биха си направили труда въобще да си помислят да си тръгнат от моминско парти и да започнат да пишат някакъв си доклад?

Тя сви рамене.

— Хайде де — продължих аз. — Обещай ми!

— И какво, по дяволите, да кажа на Адел? — попита тя.

— Ето — казах аз и вкарах телефона обратно в колата. — Ще ти напиша съобщение, което да й изпратиш. Остави това на мен.

Тя придоби смутено изражение и започна да клати глава, но поне вече виждаше ситуацията откъм смешната й страна. „Скъпа Адел“, написах аз и се обърнах към Грейс:

— Нека на този етап съобщението бъде неясно. — Продължих с текста: „Спешен случай в семейството. Ще ти обясня в понеделник. Много съжалявам, но няма да успея с доклада. Грейс“. — Така е идеално.

— А какво да й кажа в понеделник? — попита тя.

Повдигнах рамене.

— Разполагаш с два дни, за да измислиш причина — отвърнах й аз. — Нима очакваш аз да свърша всичко?