Джейн Костело
Шаферки (5)

Глава 5

Човек не би могъл да остане безразличен към магията на ден като днешния.

В подобни моменти дори и на хора като мен самата, склонни към цинизъм, не им оставаше нищо друго, освен да разсъждават върху нещата без капка цинизъм. Като например колко невероятно трябва да е чувството да обичаш някого толкова много, че да искаш да остарееш с него, без да се съобразяваш с останалите.

Сиянието, което днес се излъчваше от Грейс, бе не само резултат от спрея за тен. Причината бе Патрик, мъжът, за когото тя щеше да се омъжи. Тя не изпитваше никакво колебание, че той бе мъжът за нея, завинаги.

— Какво има? — прошепна Шарлот, докато чакахме да започне церемонията в централната зала.

Отвърнах й:

— Нищо. Защо?

— Въздъхна… Затова попитах — отговори тя.

— Така ли? — прошепнах леко учудена.

Тя се усмихна:

— Не се притеснявай, Иви. Един ден и ти ще срещнеш някой специален човек.

Шарлот бе много по-оптимистично настроена от мен самата.

Грейс се отправи към олтара, аз я следвах на фона на песента на Луис Армстронг „Какъв прекрасен свят“ и тогава сред останалите гости забелязах Гарет и мислите ми се насочиха към последния път, когато го видях. Когато му казах, че връзката ни приключи, той започна да подсмърча в кърпичката си.

Опитах се да докарам усмивка „без лоши чувства“, но той рязко извърна глава, за да се концентрира върху програмата на сватбената церемония. За секунда прехапах устни. Какво ми става? Гарет не беше чак толкова лош. Никой от приятелите ми не беше толкова лош.

Обърнах се вляво и погледът ми се срещна с този на друг от бившите ми гаджета — Джо, телевизионният продуцент. Той ми намигна. Е, добре де, може би той беше зле. Обичайното самодоволно изражение, дизайнерски костюм, изкуствен тен, можех да подуша дори от другия край на залата четирите литра парфюм „Армани“, които вероятно бе излял върху себе си.

Днес все още не бях видяла Питър, музикантът, третата ми подред неуспешна връзка. Знаех, че бе тук някъде, играеше си с обецата на езика си и потракваше с неизменния ключодържател, за който бях убедена, че бе запоен за него.

Грейс и Патрик се срещнаха пред олтара и си размениха нервни погледи. Предполагам, че, дори и да си прекарал в съвместен живот последните седем години, да подпишеш брачен съюз за следващите седемдесет, бе достатъчно да те накара да почувстваш как стомахът ти се свива на топка.

Двамата се срещнаха по време на стажуването си в една адвокатска фирма и въпреки че това беше преди много години, в момента, в който ние, приятелките на Грейс, се запознахме с Патрик, разбрахме, че той бе мъжът на живота й. Между тях се породи мигновена връзка, която и днес всеки можеше да забележи. Последваха две деца и три ипотеки.

Служителката в гражданското бе жена с ексцентричен вид, облечена в права пола, която вероятно не е била много модерна и през 1982 година, когато според мен е била закупена. Прочутите модни съветници Трини и Сузана биха я заплюли и подпалили. Когато служителката представи първото поетическо четене от церемонията, изведнъж се сетих, че докато вървях към олтара, не бях забелязала един-единствен човек.

Мъжът с дълбоките тъмнокафяви очи и изсечена челюст. Екшънмен.

Това бе добра новина. Следователно един от най-големите и сконфузни гафове в живота ми щеше да се превърне в нещо, за което нямаше да мисля никога повече, защото единственият човек, който бе станал свидетел, дори не бе гост на тази сватба. Сега вече можех да забравя. Напълно.

Спомних си чертите му и гладката му кожа, която изглеждаше дори още по-добре, когато се приближих към него. И докато си припомнях мириса му — опияняваща комбинация от зноен лосион за след бръснене и чиста кожа — усетих как се привеждам на мястото си. По дяволите, нали трябваше да бъде добра новина! Екшънмен, къде си?