Джейн Костело
Шаферки (22)

Глава 22

Шумовете, които се разнасяха от стая 16, не бяха това, което наистина бих искала да чуя. Протяжното гърлено хъркане се чуваше чак в другия край на коридора и обезпокоително напомняше на звука на свръхмощна пневматична бормашина. Това можеше да означава само едно: Джак сигурно беше вътре заедно с Валентина.

Поех дълбоко дъх, като се чудех какво, по дяволите, да направя. Всеки миг щях да се изправя срещу двойка, която очевидно бе прекарала нощта, правейки секс като два разгонени състезателни коня. Какво друго можеше да обясни факта, че бе 11 сутринта, а те продължаваха да спят. Перспективата не беше никак привлекателна.

Тя изглеждаше направо ужасна, като се има предвид коя бе въпросната двойка.

Наведох се, за да огледам по-добре долната част на вратата и да видя дали нямаше достатъчно голяма пролука, в която просто да пъхна телефона и да изчезна. Но беше невъзможно да се мушне дори и кредитна карта. Нямаше друг начин — трябваше да почукам и да приключа с това.

Затворих очи и почуках няколко пъти силно и отчетливо, а после отстъпих назад. Сърцето ми подскачаше тревожно, както когато отивах на зъболекар.

Но никой не отвори вратата. Хъркането продължаваше, а силата му можеше да съперничи единствено на изригването на вулкан. Пак си поех дълбоко дъх и опитах отново, като този път заблъсках по-уверено вратата и отново отстъпих назад в очакване.

Но след още една минута напразни надежди, че хъркането щеше да престане и някой щеше да отвори вратата, реших, че ми бе необходим по-директен подход.

— Валентина! Джак! — крещях аз и блъсках с юмрук по вратата.

Внезапно хъркането спря и на негово място дочух продължително грухтене. Някой се размърда.

— Джак! — провикнах се през вратата и се чувствах като пълна глупачка, но поне щях да го предупредя срещу кого щеше да се изправи. — Телефонът ти е у мен и минах да го донеса.

В стая 16 последва суматоха. Долових множество трясъци, силни удари и други странни шумове, и всеки, който си бе помислил, че стаята бе обитавана от хипопотам, страдащ от Синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност, нямаше да е далеч от истината.

Вратата рязко се отвори. Бях настроена да приключа с това по най-бързия начин.

— Джак — започнах аз.

Но не Джак отвори вратата.

— Какво? Оох… Колко е часът?

Валентина изглеждаше така, сякаш бе прекарала нощта в най-мрачните недра на ада. Ако не я познавах по-добре, щях да кажа, че косата й е била тупирана от шимпанзе. Гримът по очите й се бе размазал по двете й бузи и в сравнение с нея Мерилин Менсън би изглеждал като привърженик на естествения външен вид. Но още по-плашеща бе кожата й. Тя имаше сивкав оттенък.

— Валентина — започнах аз. — Чудя се дали би предала това на Джак. Снощи го забрави в хотела в Уайтуел.

— Какво? — отвърна тя. — Оох. Влизай.

— О, за бога, не! Няма нужда — отговорих аз. Нямах никакво желание да се изправя срещу задоволения Джак, който се въргаля в леглото на Валентина. — Просто му предай това.

Нямах кой знае какъв избор, защото тя ме сграбчи за ръката и ме замъкна в стаята. Пред очите ми се разкри гледка на пълно опустошение. По мебелите бяха разхвърляни толкова много дрехи, обувки и чанти, сякаш в ателието на „Долче и Габана“ бе избухнала бомба.

Спалното бельо бе увито на топка, която се намираше в единия край на леглото, нощната лампа бе паднала, а на вратата на спалнята висеше толкова тънка прашка, че човек би я сбъркал с копринена нишка за почистване на зъбите.

От Джак нямаше и следа.