Джейн Костело
Шаферки (60)

Глава 60

Опитах се да прикрия изненадата си, макар че бе трудно, особено като се имаше предвид, че бях шокирана и едва не се задавих с едно кубче лед.

— Правилно ли чух, Валентина? — попитах аз. — Ти ще се омъжваш!

— Недей да гледаш така изненадано, Иви! — отговори ми тя. — Просто в живота на всяко едно момиче настъпва времето, когато не й е достатъчно да бъде само шаферка. Е, за мен то настъпи.

— По дяволиите, Валентина, това е чудесно! — възкликнах аз.

— Да — добави Шарлот и се надвеси, за да я поздрави с целувка по бузата. — Наистина е чудесно. Но за кого ще се омъжваш? И кога е големият ден?

— Ами — отговори тя, — безспорно ще е преди края на следващата година, макар че на този етап има някои подробности, които все още не са ясни. Това е самото начало на подготовката.

— Добре, но както попита и Шарлот — за кого? — настоях аз.

— Ето тази подробност не ми е ясна — отговори тя.

Двете с Шарлот направихме физиономии.

— Значи всъщност все още не си открила за кого ще се омъжваш? — започна Шарлот.

— Ами не, не съм, но тази част въобще не ме притеснява — отговори Валентина. — Едва ли е толкова трудно да се омъжиш? Всички дебели и грозни жени очевидно успяват. Вярвам, че при мен с малко повече старание това ще се окаже фасулска работа.

— Ти си първият човек, когото срещам, който успява да накара брака да изглежда като изпит по математика — добавих аз.

— Освен това — продължи тя, без да ми обръща внимание, — всичко е въпрос на самоувереност и на това, да си поставиш ясни цели. Убедена съм, че след като веднъж решиш, че искаш нещо, трябва да идеш и да си го вземеш. Аз постъпвам така. Шарлот, трябва да следваш моя пример.

— Шарлот, моля те, недей — намесих се аз. — Заради приятелството ни, моля те, недей!

Изведнъж Валентина ахна.

— Сега пък какво има? — попитах аз.

— Онзи мъж ето там — отвърна тя и посочи към масата до вратата. — Той не беше ли кумът на сватбата на Грейс и Патрик?

Едмънд, който наистина беше кум на сватбата на Грейс и Патрик, забеляза, че го гледаме и ми помаха. Аз също му махнах и усетих, че радарът на Валентина, засичащ мъжете, заработи на пълни обороти.

— Да — отвърнах унило аз.

— Знаех си — усмихна се тя и отвори дамската си чанта.

Метнах един поглед към Шарлот, която четеше мислите ми. Едмънд, меко казано, притежаваше съвсем скромен и обикновен външен вид. Но като се имаше предвид, че се очакваше той да наследи половината Чешир, не би могъл да бъде по-преследван, дори и да разполагаше с тайната на вечния живот. Сега, като си помисля, се учудвах, че на Валентина й бе нужно толкова дълго време, за да забележи.

— Знаете ли, току-що се сетих, че той гледаше краката ми, докато изпълнявах поетическото четене — обърна се тя към Шарлот. — Това може да значи само едно нещо.

— Че си имала бримка на чорапогащника? — попитах аз.

— Не — отвърна Валентина и ме стрелна с поглед. — Това означава, че той е мъж с вкус. Така, какво друго знаеш за него?

Двете мълчахме.

— Е, хайде де — настоя тя. — Изплюйте камъчето. Шарлот?

Шарлот не издържа на натиска и бързо изстреля:

— Той е лекар, хирург.

— Нима? — измърка Валентина. — Истинско съвпадение.

— Защо? — попитах аз.

— По едно време си мислех да се захвана с медицината, но после си дадох сметка, че тя до голяма степен е свързана с бърсането на задници на осемдесетгодишни старци. Нещо друго? Хайде, Шарлот.

— Ами — започна с неохота приятелката ни. — Мисля, че баща му е нещо като… лорд.

— Какво?! — възкликна задъхано Валентина. — И никой не ми е казал? Винаги съм в пълно неведение.

Сега бе пъхнала ръка в чантата си и обезумяло тършуваше из нея, като вадеше огромна и разнообразна сбирщина от принадлежности, чийто предишен собственик вероятно е била Мери Попинс.

Първо крем за ръце, после крем за очи, крем за лице, крем против пъпки и крем за нокти. След това дойде ред на грима, който извираше в такива количества, че те биха се сторили прекалени дори и на някоя участничка в конкурса „Бляскав травестит“. Тя отвори огледалцето си, бързо постави руж по лицето си, като мацна и скулите на бедната Шарлот и вметна, че би изглеждала много по-добре, ако ги подчертае повече.

— Добре — отвърна тя и щракна закопчалката на чантата си, като ни намигна. — Ще се видим по-късно, но да се надяваме, че това няма да стане.