Джейн Костело
Шаферки (16)

Глава 16

Шарлот бе прекарала първите осемнадесет години от живота си в малка едноетажна къща с тавански прозорци в Уиндис, Чешир, но не в богаташката част, където всички жени бяха със силиконови гърди.

Имаше двама любящи родители, които дълго време не се разделяха заради децата, толкова дълго, че накрая почти забравиха, че не могат да се понасят. Днес тя работеше в Данъчна дирекция като… ами, признавам си, така и не разбрах какво точно работи там. Винаги когато казваше на хората какво работи, погледът им ставаше отнесен, като този на пралеля Хилда, когато й дадяха прекалено много хапчета в частната клиника.

Мисълта ми е, че миналото на Шарлот не бе много вълнуващо. Но това едва ли обясняваше факта защо бе толкова болезнено срамежлива и защо любовният й живот хич го нямаше.

— Е, как стана така, че изчезна, за да си побъбриш с майката на Грейс? — попитах небрежно, след като в крайна сметка успях да я измъкна от задълбочен разговор, нищещ въпроса защо декорацията от сухи растения бе излязла от мода в цветарския свят.

— Защо не? — попита тя.

— Ами — подхванах аз, като се чудех как да й го кажа, — останах с впечатлението, че двамата с Джим водите доста приятен разговор. Заради това те попитах.

Тя изглеждаше леко объркана.

— Да, хубаво си говорихме, но после си побъбрих сладко и с госпожа Едуардс.

— Добре. На каква тема? — попитах аз, защото трябваше да разнищя това.

Тя се нацупи:

— Главно за судоку.

Поколебах се:

— За судоку ли?

Тя повдигна рамене:

— Да, че защо не.

— Харесваш ли судоку? — полюбопитствах аз.

— Ами, всъщност не.

— Играла ли си някога?

— Ааа, не.

— А някога проявявала ли си някакъв интерес към тази игра?

— Не, но нямам нищо против да говоря за нея.

— Шарлот — отговорих аз, — не мога да те разбера. Подобна тема може да е по-интересна от разговора с Джим, само ако госпожа Едуардс има черен пояс по судоку.

Тя се изчерви, когато разбра накъде бия. Веднага се почувствах виновна.

— Виж — продължих аз с по-мек тон, като галех ръката й, — това, което искам да кажа, е, че Джим те смята за прекрасна.

Сигурна бях, че разпалих интереса й.

— Истина е, заклевам се.

— Просто си седяхме един до друг. Това е всичко — отвърна тя.

— И после, какво ти приказваше?

— Е, добре — тя си пое дълбоко дъх. — Говорихме си най-вече за музика.

— И? — любопитствах.

— Ами, той харесва Мейси Грей и в свободното си време свири на китара.

— Точно като теб! — възкликнах аз.

— Аз не мога да свиря на китара.

— Така е, но харесваш Мейси Грей.

— Дейвид Грей — поправи ме тя.

— Недей да цепиш косъма на две — добавих аз. — Честно, вие сте създадени един за друг. Хайде, върни се на масата и си поприказвай с него.

Изведнъж вниманието ни бе привлечено от няколко мъжки гласа, които идваха иззад колоната до нас. Не че бяха толкова шумни — тук едва ли някой можеше да бъде тих, но без да искаме, дочухме съдържанието на спора им.

— Наистина е жалко, че вече не съм ерген — каза единият от тях. — Някои от жените тук съвсем не са за изхвърляне. Тази, която изпълняваше поетическото четене, беше дяволски красива.

Изблещих се. Единственото нещо, което бе по-дразнещо от опитите на самата Валентина да привлече възможно най-много внимание, бе фактът, че обикновено успяваше.

— Едната от шаферките също си я биваше, онази с тъмнорусата коса — добави другият и аз осъзнах, че говореха за мен. — Малко е плоска, но определено е в добра форма.

Това се казва неочакван комплимент. Изсумтях с досада и тъкмо се канех да се върна на любимата си тема на разговор, когато се намеси друг подигравателен глас:

— Ами какво ще кажете за другата шаферка — дебеланата?

Очите ми се разшириха. Веднага се досетих кого имаха предвид.

— Коя? Грозната сестра на Шрек ли?

Избухнаха в смях, а аз ги слушах втрещена, докато лицето на Шарлот се сгърчваше. Опитах се да измисля нещо, за да я накарам да не чуе това, което се страхувах, че щеше да последва.

— Чудя се колко пая трябва да изядеш, за да изпълниш рокля с подобен размер? — изкикоти се един от мъжете.

— Достатъчно, че да разори целия футболен клуб Уигън, ако някога си го постави за цел.

Това предизвиква още един залп от пиянски смях.

Бузите на Шарлот пламтяха. Опитваше се да запази самообладание, но устните й трепереха и бях сигурна, че вътрешно умираше от мъка. О, господи, трябваше да спра това!

— Колко трябва да ви платят, за да преспите с нея? — попита някой друг и в този момент разбрах, че не можех да позволя този разговор да продължава повече.

— Добре, достатъчно — заявих аз, без да знам какво точно щях им кажа, но бях убедена, че трябваше да направя нещо.

— Иви, моля те, недей! — умоляваше ме Шарлот.

— Защо?

— Защото само ще влошиш положението — отвърна тя. — Моля те, не ме карай да се чувствам още по-неловко.

За миг обмислих възможността да не предприемам нищо, но когато чух следващата реплика, бързо промених решението си.

— Ще трябва да е дяволски голяма сума — отвърна някой. — Да правиш секс с нея, ще бъде като да си приклещен под гигантска въздушна възглавница.

— Иви — от очите на Шарлот бликнаха сълзи. — Моля те, не казвай нищо. Умолявам те!

Думите й все още ехтяха в ушите ми, когато заобиколих колоната и се оказах лице в лице с тримата мъже. Все още нямах идея какво да сторя. Погледнах право към тях, но те въобще не ме бяха забелязали, увлечени от смешния разговор, който за тях бе безобиден, но всъщност съвсем не бе така. Знаех, че не можех да предам Шарлот, но трябваше да им затворя устата, при това бързо.

Следващата ми постъпка бе спонтанна. Наречете го инстинкт или моментна лудост — това нямаше значение. За мен самата предимството бе, че бях напълно сигурна, че щеше да даде поне някакъв резултат.

Плиснах напитката си върху тях.

Казвам „плиснах“, но техниката, която избрах, по-скоро би могла да се опише като „изпръсках“ — това, което правеха състезателите във Формула 1, след като спечелеха особено бляскава победа. Разликата в случая бе, че тези мъже не се забавляваха. Съдех по изобилието от псувни и мърморене, яростта и смущението, с които те започнаха да събират парченцата лимон от косите си. Признавам, че след шест чаши вино и шампанско, комбинирани с масивна доза адреналин, наистина не знаех кой бе по-учуден от цялата случка — те или аз.

— О, извинете! — успях да промълвя. — Подхлъзнах се.

Завъртях се бързо, сграбчих Шарлот за лакътя и веднага изчезнахме. Докато си проправяхме път през тълпата, осъзнах, че тълпата всъщност се бе превърнала в публика. Чичото на Грейс — Джайлс, ме гледаше така, сякаш бях невротична. Леля Марион в ужас бе закрила устата си с ръка. Очите на малката Поли щяха да изскочат от почуда. Но най-лошото тепърва предстоеше.

— Нарочно ли направи това? — прошепна весело Валентина. И докато всички останали бяха изумени, тя очевидно се забавляваше.

— Не бъди глупава, разбира се, че не — смутено отвърнах аз и се взрях в Джак, който бе застанал до нея.

Чудя се дали бях успяла да убедя някого с това изказване.

Ако съдя по израза на лицето му — по-скоро не бях.