Джейн Костело
Шаферки (24)

Глава 24

Валентина се бе изкъпала и облякла. Тя прекара четиридесет и пет минути в нанасяне на коректор под очите си. Сега изглеждаше много по-добре, отколкото преди един час, т.е. нямаше такъв зомбиран вид, но не можеше да се каже, че бе в добро настроение.

Вече бяхме на рецепцията и тя изсъска:

— Ако този стар глупак ме забави с освобождаването на стаята, ще се вбеся.

— Прекрасна сутрин! — усмихна се възрастният хотелиер.

Тя отрони едно „Хм“ и повдигна слънчевите си очила а ла Джаки Ои и му хвърли бегъл поглед. Той я попита с бодър тон:

— Успяхте ли да се поразходите по време на престоя си?

Сподавих кикота си. Валентина носеше чифт маркови обувки на стойност 350 лири, дънки „Гучи“ и шикозна пътническа чанта „Луис Вюитон“. Дори ако нямаше крака, би изглеждала по-голям привърженик на разходките, отколкото с настоящия си вид.

— Не — отвърна тя, без дори да се усмихне.

— Колко жалко! — добави той. — Пейзажите в местността Бауленд са великолепни.

— Може би следващия път — вметнах аз, за да запълня празнината в разговора.

Този път тя ме стрелна с поглед.

— Готова ли е вече сметката ми? — директно попита тя. — Наистина трябва да тръгвам.

— О, съжалявам, скъпа — отвърна той. — Забавлявайте се с остроумията ми, докато чакате. Нещата ще са много по-различни, когато се възстанови съпругата ми Едит. Тъкмо се оперира от разширени вени. Няма значение, сметката ви е почти готова.

— Бих искала да разбера — добави Валентина — дали мъжът, с когото пристигнах вчера, господин Уилямсън, Джак Уилямсън, вече е освободил стаята си?

Хотелиерът се замисли за миг.

— Мъжът, с когото бяхте вчера… да, добре сложен господин с тъмна коса. Сещам се. О, той отдавна освободи стаята си. Той стана в ранни зори.

— Така ли? — каза Валентина и очевидно сега бе още по-нещастна.

— Искаш ли да вземеш телефона му? — попитах я аз, когато излязохме навън. — Предполагам, че скоро ще го видиш отново.

— Съмнявам се — яростно изфуча тя. — След като тази сутрин си е тръгнал, без дори да ми каже едно „чао“, нищо, че не спа с мен. Не знам как е при теб, Иви, но за мен на втора среща подобно поведение е неприемливо.

— Точно така — отвърнах аз и ме заля вълна на надежда. — Трябва да измисля друг начин, за да му го върна. Имаш ли адреса му? Така ще мога да му го занеса лично.

Тя се замисли за миг, а после грабна телефона от ръката ми:

— Сега ме подсети, че така или иначе трябва да се отбия у тях, за да се видим и уредим следващия му урок по тенис. Затова аз ще взема телефона.

— О! — отвърнах аз. В момента се мразех. Защо се чувствах толкова разочарована и защо не успях да измисля някоя добра причина, за да си върна обратно телефона?

Валентина отвори вратата на багажника на колата си и започна да нарежда чантите си.

— Мислиш ли, че ще можеш да му простиш? — продължих да любопитствам аз. — Заради това, че си е тръгнал, без да ти каже „чао“?

Тя се качи в колата и дръпна сенника, за да се погледне в огледалото.

— Може и да му простя — отвърна тя. — Зависи какво ще се случи, когато ида да го видя. Възнамерявам да го сторя веднага. Е, как изглеждам? Сносно, нали?

— Ами, да — отвърнах с неохота. — Определено изглеждаш сносно, но това не е най-добрата ти форма. Сама го каза.

Знам, че като казвах подобни неща, се държах като кучка, но все пак това бе Валентина. Не смятам, че дори такава атака би нанесла и най-малката драскотина по егото й.

— Е — въздъхна тя, — като се има предвид, че повечето хора биха убили, за да изглеждат така както аз изглеждам в момента — сносно, смятам, че видът ми съвсем не е зле. Понякога дори Пенелопе Круз има торбички под очите. До скоро!

Тя запали колата и замина, а телефонът на Джак беше на съседната седалка…