Джейн Костело
Шаферки (12)

Глава 12

— Ето я и шаферката с гръмкия глас — каза Джак закачливо, когато приближих към нашата маса.

Би трябвало да се чувствам доволна, че той бе избрал да спомене този, а не предишния инцидент, но въпреки всичко в гласа ми се долавяше леко раздразнение:

— Нима това ще ми се натяква през цялото време?

— Повече няма да го споменавам, обещавам — усмихна се той. — Та откъде познаваш булката?

През годините бях водила достатъчно неангажиращи разговори с обожателите на Валентина и знаех, че следващите няколко часа щяха да се окажат мъчителни колкото болезнена бразилска кола маска. Внуших си да бъда любезна. Предположих, че нямаше вина за това, че интелектът, с който блестеше, бе колкото мъничка петватова крушка.

— Учихме заедно в университета в Ливърпул — отвърнах аз и осъзнах, че той очакваше по-подробен отговор. — А през последните две години бяхме и съквартирантки.

— Но Ливърпул не е родният ти град, нали? — попита той, докато изучаваше акцента ми.

— Родният ми град не е много далеч от Ливърпул, на около четиридесет и пет минути на север.

— Ливърпул е страхотен град. Обожавам го! — отвърна той.

— Значи ти самият не живееш в него? — попитах аз и се подразних на себе си, че любопитствах.

— Тъкмо се преместих в Ливърпул, работата ми го изискваше.

При други обстоятелства щях да реша, че това бе опит да продължим разговора, но последното нещо, което исках, бе той да смята, че бях заинтересувана.

— Не знаех, че Валентина си има нов приятел — отвърнах вместо това, като започнах да се чудя, защо въобще повдигах този въпрос.

— Излизали сме само един път досега — отвърна Джак. — Членувам в нейния тенис клуб.

Вдигнах поглед и забелязах Валентина, която вървеше към нас, сякаш бе на Седмицата на модата в Париж. Тя седна и постави ръка на коляното на Джак така, че аз да забележа. Разговорът ни внезапно замря.

— Наистина не съм много сигурна за тази рокля — замислено сподели тя, като повдигна леко подгъва. — Какво мислиш, Джак? Дали не разкрива прекалено много краката ми?

Бавно кръстоса крака, за да покаже точно каква част от краката бе изложена на показ. Погледът на Джак бе мигновено привлечен от тази гледка, а после го отклони. Бих си помислила, че долавям леко смущение от негова страна, ако не бях сигурна в обратното.

На нашата маса започнаха да пристигат и останалите гости. Първи бяха две отлелите на Грейс. И леля Силвия, и леля Ан бяха прекрасни. Днес двете дребнички жени бяха като видения в цвят от пепел от рози и сиво-синьо. И двете носеха големи капели, прически тип „захаросани къдрици“ и старателно подбрани тоалети, подобни на тези, които можеха да бъдат открити в каталога, който вървеше в комплект с вестник „Мейл он Сънди“.

Съпрузите им, чичо Джайлс и чичо Том, се бяха постарали да изглеждат добре, почти колкото нежните си половинки, само дето не бяха наконтени колкото тях. Чичо Том бе направил смел опит да приглади с гребен малкото останали, растящи напосоки косми, прилепнали отчаяно по скалпа му. Трудно ми бе да откъсна поглед от темето му.

— Ей, мила — чух глас, който веднага разпознах.

Подскочих от мястото си, за да прегърна Джорджия, още една от старите ми приятелки от университета, която бе тук с новия си годеник Пит.

Джорджия принадлежеше към кръга на едни от най-богатите хора, които познавах. Но акцентът й повече наподобяваше този на Дафни Муун^[1], отколкото този на Лейди Ди. Ако слухът ви не бе достатъчно трениран, никога нямаше да отгатнете произхода й.

Бащата на Джорджия бе израснал в бедност в Блякбърн. Той бе преуспял сам и днес компанията му бе един от най-големите производители на найлонови торбички в Европа. Може би благодарение на неговия произход Джорджия и семейството й бяха едни от най-практичните милионери, които можеш да срещнеш някога. Тя бе първата, която би признала, че обича да харчи пари, но също така бе изключително щедра и понякога създаваше впечатлението, че се чувства неудобно заради богатството си.

— Как върви шаферството, Иви? — попита тя.

— Добре. До твоята сватба може дори да се науча да бъда добра шаферка.

Когато завършихме университета, Джорджия беше сред малцината, които не останаха в Ливърпул. Въпреки че ние, приятелките й, продължавахме да поддържаме връзка с нея, не я виждахме толкова често, колкото бихме искали. Всичко това се промени в последните няколко месеца, откакто подготовката на нейната сватба закипя с пълна пара. Трябваше да се срещаме за толкова много проби на тоалетите, че започнах да си представям какво ли бе усещането да бъдеш манекен в магазин.

— Тоалетът ти е прекрасен — казах аз.

Джорджия винаги изглеждаше фантастично. Днес тя бе облечена в кремав костюм, който, предполагам, бе любимата й марка — „Ив Сен Лоран“, и красиво, етапно диамантено колие.

— Благодаря, скъпа, но костюмът е от Топшоп^[2].

Усмихнах се. Ако този костюм бе от Топшоп, то аз бях световен шампион по сумо. Но не аз щях да съм човека, който да я разкара.

Когато поднесоха първото ястие, Джак се обърна и ме помоли да му подам пипера. Но докато се протягах, за да го взема, Валентина ме спря.

— Не се притеснявай, Иви. Вече имаме пипер — каза тя и докосна рамото на Джак, докато му подаваше подправката. — Не знам дали знаеш — Валентина сниши глас и се присламчи по-близо до него, — но някъде бях прочела, че пиперът се смята за афродизиак.

Не знам защо, но изведнъж не се почувствах много добре.