Джейн Костело
Шаферки (21)

Глава 21

Неделя, 25 февруари

Успях да сляза за закуска, точно преди да спрат да сервират. Открих Патрик и Грейс, които омитаха огромни порции с пушена сьомга и бъркани яйца от кокошки, отглеждани в естествени условия.

— Е, той представи ли се добре? — попитах аз, когато засякох Грейс на масата със соковете. — Или си имала по-романтични изживявания, седнала върху пералнята с включена центрофуга?

— Опасявам се, че е второто — отвърна тя, докато си наливаше голяма чаша портокалов сок. — Той не можеше да стои изправен, та камо ли да го вдигне. Все пак ни предстои седмица на Малдивите и ще разполага с достатъчно време, за да ми се реваншира.

— Предполагам, че махмурлукът му скоро ще изчезне — усмихнах се аз. Торбичките под очите на Патрик изглеждаха така, сякаш бе прекарал цяла седмица в пазаруване.

— Няма значение, как изкара ти, след като си тръгнахме? — попита тя.

— Добре — отвърнах аз. — Какво имаш предвид?

Тя присви очи:

— Знаеш много добре. Попитах за Джак. Има ли някакъв напредък?

Погледнах я — как успя да предположи нещо толкова нелепо, сякаш ме питаше за многообещаващата ми връзка с Кен Дод^[1].

— Не знам как ти хрумна, че харесвам Джак — отвърнах аз.

— Той наистина е мил и въобще не е…

— Не е глупав, нали ти казах — прекъсна ме тя.

— Не, не е глупав — съгласих се аз.

— Изключително привлекателен — продължи тя.

Кимнах в знак на съгласие.

— Без съмнение някои хора биха го нарекли привлекателен — отвърнах аз, решена да отстоявам позицията си докрай.

— Ти също, нали? — Грейс повдигна вежди.

— Виж, за бога, той излиза с Валентина — добавих аз. — Защо, по дяволите, се опитваш да ме уредиш с него?

Тя сви рамене:

— Не знам, смятам, че си подхождате — добави тя, а после поклати глава. — Всъщност си напълно права. Не знам какви ги говоря.

Налях си сок от круша.

— Значи не мислиш, че ще си подхождаме? — смотолевих аз.

Тя се засмя и ме прегърна.

— Както и да е, може би това не е последната ни среща с Джак за тази седмица.

— Нима? — Тя бе заинтригувана.

— Снощи си забрави телефона тук и на мен се пада съмнителното удоволствие да му го занеса в „Корона и жартиери“ — хотелът, където са отседнали с Валентина.

Грейс сподави кикота си и отвърна:

— Успех!

След час се озовах на рецепцията в „Корона и жартиери“ и говорех с хотелиера, който изглеждаше на 132 години.

— Значи смятате, че вече са освободили стаята си? — попитах аз, а мобилният телефон на Джак бе в ръката ми.

— Ооо, не съм сигурен — трепереше той, надвесен над регистъра за гости. — По принцип за тези неща се грижи жена ми Едит, но в петък я оперираха от разширени вени и няма да работи няколко дни, та затова съм самичък. Опасявам се, че тя се справя много по-добре от мен.

Треперещите му пръсти разгръщаха страниците от миналогодишния февруари.

— Мисля, че при нас не е отсядал човек с подобно име — добави той. — Сигурна ли сте, че е бил в нашия хотел?

Помогнах му да отгърне страницата.

— Мисля, че трябва да погледнете тазгодишния февруари — отвърнах внимателно и отгърнах на правилната страница. Сама преглеждах мълчаливо колоните с имената.

— Ето ги! — възкликнах аз, след като забелязах името на Валентина. — Стая номер 16. Записвате ли някъде дали гостите са освободили стаята?

Той се намръщи:

— Знам, че трябва да записвам — отговори хотелиерът и започна да оглежда рецепцията. — Но мисля, че се записваха в друга книга. Съпругата ми Едит се справя по-добре с тези работи, само дето в петък я оперираха от разширени вени.

— Да — вметнах аз. — Ами, може би някой може да се качи и да почука на вратата им, за да провери дали все още са тук.

— Чудесна идея! — възкликна той и затвори книгата. — Това ще реши проблема.

Усмихнах се:

— Страхотно!

— Много добра идея — повтори той.

— Ще помолите ли някого да се качи, за да провери? — попитах аз.

Той се замисли за миг и каза:

— Ами, аз бих могъл да се кача, но нали разбирате, сам съм. Съпругата ми Едит се оперира от разширени вени.

— Добре де. Може би вие бихте могли да се качите? — предложих аз.

— О, не. Невъзможно е. Ако дойдат много гости, трябва да съм на рецепцията. Нали разбирате, Едит…

— … се оперира от разширени вени. Да, знам — допълних аз.

Огледах празната рецепция. Вероятността в следващите пет минути да има наплив от хора бе толкова малка, че почти не съществуваше, но нямах желание да споря с него.

— Добре — отвърнах вместо това. — Тогава какво предлагате?

— Може да се направи едно-единствено нещо — заключи той. — Вие ще трябва да се качите и сама да проверите.