Джейн Костело
Шаферки (3)

Глава 3

— Шоколадовите бонбони са се… какво? — изпищя Грейс и се вкопчи яростно в телефона.

— Разтопили? — попита тя, а лицето й стана още по-червено. — Как може да са се разтопили? — продължи тя и подпря главата си с ръка.

— Добре. Много ли е зле положението? Искам да знам дали все още са под формата на сърца? — последва кратка пауза.

— О, не! — И затръшна слушалката. — Олеле!

— Значи вече не са бонбони сърца? — попитах внимателно.

— Очевидно сега приличат повече на нещо, което може да бъде открито в кошче за боклук — отчаяно отвърна тя. — Нямам представа къде се е дянала тиарата ми. Някой виждал ли е тиарата ми? О, господи, сега пък оставам и без тиара!

— Не, няма да останеш — опитах се да я успокоя. — Трябва да е тук някъде, макар че ще ни трябва сателитна навигационна система, за да разберем къде е.

В този момент Поли съобщи:

— Мамо, нямам гащички.

Грейс се стовари на леглото и промълви:

— Просто страхотно! Ще се омъжа след петнадесет минути, а имам дупка на чорапа, не мога да намеря тиарата си, току-що открих ивица фалшив тен на коляното си и както изглежда, не съм в състояние да приготвя дъщеря си да излезе от тази стая, облечена не само с дрехите, но и с бельото си. Не стига, че съм изложена на опасността да бъда извозена от социалните служби, но на всичко отгоре официално съм най-лошата булка на света.

Седнах на леглото и я прегърнах.

— Горе главата, Грейс. Гледай напред в бъдещето. Това просто е най-важният ден от живота ти — пошегувах се аз.

Тя зарида. Поне се опитах да помогна.

— Когато тръгна към олтара, искам да бъда елегантна като Одри Хепбърн — промълви тя, — а в момента съм елегантна колкото… Пеги Мичъл^[1].

Избухнах в смях:

— Не ставай смешна. Ти си поне с осем сантиметра по-висока от Барбара Уиндзор.

Забелязах едва доловима усмивка.

— Виж, има ли смисъл да изпадаш в паника? — продължих аз. — Патрик ще те изчака? Какво ще стане, ако закъснееш мъничко? Освен това, каквото и да си мислиш, изглеждаш великолепно.

— Наистина ли? — попита тя недоверчиво.

— Е, съвсем скоро наистина ще изглеждаш — отвърнах аз и погледнах към пеньоара й. — Ела, време е да побързаме.

Тогава се впуснах в луда шаферска надпревара с времето и щурмувах Грейс с изкуствено прикрепените кичури, лак за нокти, руж на перли, гланц за устни, отново руж на перли и най-накрая роклята, като не само аз и Грейс, но и Поли помогна при нахлузването й.

Точно когато си помислих, че сме готови и имаме малко свободно време, стана ясно, че драмата все още не бе приключила. Грейс внезапно изкрещя:

— Проклятие! Оставила съм обиците при майка ми, а тя е на долния етаж. Иви, много съжалявам, но ще трябва да слезеш и да я откриеш.

Отново погледнах часовника. Чувствах се изтощена.

В момента, в който успях да открия майката на Грейс, да взема обеците и да се отправя към стълбището, установих, че са останали четири минути и половина до началото на сватбата. Втурнах се по стълбището и в този момент нещо, по-точно някой спря устрема ми.

Той просто изглеждаше зашеметяващо. Изразът, който веднага ми хрумна, е „мъжествено красив“, близко бе до великолепен, но не толкова съвършен. Той притежаваше мрачна красота. Кожата му бе гладка и загоряла, чертите на лицето му сякаш бяха изсечени с длето, а очите му имаха топъл златистокафяв цвят. Носът му бе леко гърбав, но това нямаше никакво значение. Тялото му бе толкова стегнато, че би накарало Екшънмен да изгуби самообладание.

Забавих крачките си по стълбата и ударите на сърцето ми зачестиха, защото осъзнах, че гледаше право към мен. Когато приближихме един към друг, усетих, че го гледам дръзко право в очите. Точно когато бяхме съвсем близо един до друг, се случи най-невероятното нещо.

Той погледна към гърдите ми.

Стана само за част от секундата, но без съмнение бе истина. Всъщност бе толкова очевидно, че почти бих го определила като изцъкляне. Очите му видимо се разшириха и дори долових как си пое дъх. Когато отмести поглед и продължи да слиза по стълбището, не се въздържах и поклатих недоумяващо глава.

Една част от мен бе ужасена колко недодялано се оказа това създание, което на пръв поглед приличаше на бог. После си припомних клетвата, която си бях дала никога да не съдя човек по външния вид. Другата половина в мен бе доста доволна от забележимия резултат на неотдавнашната ми покупка.

Ето защо, леко въодушевена, отворих вратата на сватбения апартамент и тържествено съобщих:

— Та-да! Чифт обеци!

Грейс се обърна, погледна ме и ахна, а след това изпадна в пристъп на истеричен кикот.

— Какво има? — попитах смутено.

— Няма да позволя да се появиш на сватбените ми снимки в този вид — каза тя с усмивка, но едва се сдържаше.

— В какъв вид? — попитах аз, доволна, че най-сетне съм направила нещо, с което да я разведря. Но когато погледнах надолу, с ужас открих каква е причината за нейния смях.