Джейн Костело
Шаферки (110)

Глава 110

Къщата на Грейс и Патрик

Събота, 21 юли

— Искам да си сложа сутиена — изхленчи Поли.

— Нали ти казах, че не може — отвърна Грейс, докато с едната ръка взимаше някаква бебешка храна от микровълновата, а с другата се решеше. — Петгодишните не носят сушени.

— Обзалагам се, че Иви ще носи сутиен — отвърна Поли. — Нали, Иви?

— Да — отговорих аз. — Но моят размер е 34 В, а ти не си този размер.

Поли се нацупи.

Както обикновено, кухнята на Грейс бе толкова разхвърляна, че приличаше все по-малко на най-важното място от домакинството и все повече на снимачната площадка на телевизионното предаване „Игри без граници“. През последния половин час ехтеше музиката от детския сериал „Строителят Боб“, а Грейс галопираше наоколо, пренебрегвайки тоалета на Поли, търсейки шишенцата сироп за температура и водейки трескави телефонни преговори с майка си за това дали Скарлет вече трябва да се храни с нож и вилица.

Грейс с един замах постави Скарлет на високото й столче и започна да тъпче лъжицата в устата й. Тя бе пълна с някакъв буламач, който според нея бе печена леща, но всъщност приличаше на нещо, което можеш да откриеш разлято пред входа на някой нощен клуб в два часа през нощта.

И докато Патрик се щураше наоколо в търсене на нещо, с което можеше да лъсне обувките си, аз се улових, че изучавам лицето му, след като вече бях запозната с вчерашните разкрития на Шарлот. Изглеждаше толкова щастлив, колкото може да бъде някой, който бе тайно безработен и наскоро бе правил пиянски секс с една от най-старите приятелки на съпругата си.

— Трябва да си призная, че никога не съм си мислела, че Валентина и Едмънд ще се оженят — започна Грейс, като поглеждаше към Патрик с надеждата, че той можеше да й отговори.

— Хм. — Той повдигна рамене и измъкна една бърсалка за прах от шкафа под мивката.

Тъй като Патрик бе кум, трябваше да се срещне с младоженеца в дома му след двадесет минути. Що се отнасяше до мен, смятах, че щеше да си тръгне тъкмо навреме, защото да се намирам в една и съща стая заедно с него и Грейс и да знам нещо, което тя не знае, ме караше видимо да потръпвам.

— Бог знае що за брак ще е това — продължи Грейс. — Не мога да не си помисля, че тя ще му се качи на главата.

— Може би — отвърна той.

Грейс ми хвърли почти извинителен поглед, сякаш се опитваше да ми каже: „Ето колко стимулиращи са разговорите ни напоследък“. Незабавно отместих поглед и започнах да изучавам таблицата с хранителното съдържание на гърба на пакет корнфлейкс.

— Как се разбира с родителите му? — попита тя.

— Предполагам, че добре — изсумтя Патрик. — Наистина не знам.

— Бърнард вероятно я обожава — продължи тя, — но Жаклин… Не знам, предполагам, че тя би предпочела Едмънд да беше довел някоя не толкова пищна.

— Хм — намесих се аз. — Някоя като Мадона.

Патрик постави обратно бърсалката в шкафа под чешмата и се отправи към коридора, без да обели и дума. Чух как вратата на тоалетната се затвори и в този миг пристигна Поли. Облечена бе в прекрасна розова рокля, а под нея ясно се виждаше „сутиенът“ й, който всъщност бе горнище на бански. Тя бе като странна кръстоска между Шърли Темпъл и проститутка от лондонската гара.

— Поли! — Грейс промълви уморено, когато Скарлет започна да хвърля пластмасовите си тухлички из цялата кухня. — Какво ти казах?

— Не мога да си спомня — отвърна тя.

— Нали ти казах, че не може да носиш това нещо — отговори Грейс.

— Но… — прекъсна я тя.

— Никакво, но! — строго изрече Грейс.

— Да — добавих аз и започнах да я гъделичкам, — иначе ще се обадим на Супербаба.

Бе твърдо решена да се разсърди, но вместо това неохотно избухна в кикот.

— Най-добре да тръгвам — каза Патрик, който отново се бе появил.

— Тате — започна Поли, — може ли да облека сутиена си за сватбата? Той не е истински сутиен, а е фалшив. Баба ми го купи, защото реши, че е хубав и знаеше, че аз само ще си играя с него. Може ли, тате?

Двете с Грейс слушахме всичко това почти онемели. Ако Поли бе такава на пет години, каква ли, по дяволите, щеше да бъде на петнадесет? Макиавели?

— Ако баба ти го е купила, тогава не разбирам защо да не може да го сложиш — отвърна Патрик и сграбчи ключовете на колата.

— Патрик! — запротестира Грейс. — Не, не може да го сложи. Щях да извия врата на майка ми, ако знаех, че й го е купила.

— Но тате каза, че може — отвърна Поли и направи такава отчаяна физиономия, че човек би си помислил, че тъкмо бе научила, че трябваше да прекара остатъка от живота си в някой изправителен дом, подложена на диета, която се състоеше единствено от овесена каша и изсушен грах.

— Татко нямаше това предвид — отвърна Грейс. — Нали, татко?

Патрик я погледна.

— Смятах — подхвърли той с негодувание, — че мама и татко не би трябвало да си противоречат в присъствието на децата.

— Прав си — също толкова негодуващо отговори Грейс, — не трябва. Но татко очевидно не осъзнава, че направи точно това.

— Правилно — намеси се той и тонът му стана още по-строг, — но мама несъмнено трябва да разбере, че татко не е медиум и следователно няма как да е наясно какво точно е казала преди това.

— Мама разбира — обади се Грейс, — но като се има предвид, че татко знае какви са възгледите на мама, тя ще му бъде много благодарна, ако я беше подкрепил в това.

Той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избълва още някой коментар, който щеше да бъде толкова хаплив, че можеше да разтопи мебелите подобно на киселина. В този момент иззвъня телефонът му. Той спря, за да отговори на обаждането.

— Е — намеси се Поли, — след като мама и тате си поговориха за това, вече мога да нося сутиена, нали?

— Не! — изкрещя Грейс.

Тя и Поли продължиха сражението. Боб Строителят не спираше да чурулика радостно, а Скарлет хленчеше за следващата лъжица, докато блъскаше с пластмасовите тухлички по масата на високото си столче. И въпреки че на това място се случваха толкова много неща едновременно, че се чудех къде да погледна, насочих вниманието си към един-единствен човек — Патрик. Единствено той бе мълчалив и слушаше какво му говорят от другия край на линията. Той продължи да мълчи, но лицето му така пребледня, че скоро заприлича на Кристофър Лий^[1].

Накрая затвори телефона.

— Кой беше? — попита Грейс.

— Иви — промълви той, — мисля, че е най-добре да тръгваш. Трябва да поговоря с Грейс за нещо. Трябва да говоря с нея насаме.