Джейн Костело
Шаферки (63)

Глава 63

Истинските любители на разходките винаги търсеха следващото предизвикателство. Те започваха с полегатите склонове на южния бряг на Англия, после преминаваха към по-коварните чукари на планината Сноудон в северен Уелс. За амбициозните следващата стъпка бе Алпите, а най-накрая завършваха и с изкачване на Еверест, човек никога не знаеше.

Но днес открих, че няма защо да се притесняваме от подобни предизвикателства.

Вместо това във всеки един поход на открито съществуваше нещо, което би могло да превърне една обикновена и приятна разходка в наистина опасно приключение. Нещо, което би превърнало покоряването на иначе равната местност в едно невъзможно и дори непреодолимо предизвикателство.

За какво говорех ли? За проклетите обувки на Валентина, ето за това ставаше въпрос.

Не можех да си представя, че бе възможно да съществуват по-неподходящи обувки за разходка из скалистия бряг на острова от нейните близо осемсантиметрови сандали с каишки. Бяха ни нужни четиридесет и пет минути, за да изминем разстояние, което едно нормално прохождащо дете би изминало за пет. Това отчасти се дължеше на факта, че всеки път, когато токчето на Валентина се заклещваше между някакви скали, тя издаваше същия квичащ звук, който се изтръгваше от устата на Пенелопе Питстоп^[1], когато й правеха кола маска на краката.

А после драматично се свличаше на земята като девица от деветнадесети век и Едмънд се втурваше да я спасява.

Тъкмо се канех да предложа на Джак да изпреварим Валентина и Едмънд, за да можем да напреднем малко, когато тя неочаквано ме изненада.

— Ивииии! Джааак! — крещеше тя зад нас. — Ако искате, можем да ускорим малко крачката. Реших, че в крайна сметка беше възможно да сменя обувките си.

Сега Валентина бе обула маратонките си „Найк“ и тичаше по брега, нацупила устни а ла „Спасители на плажа“. Не удържах усмивката си, когато тя и Едмънд ни задминаха. В този момент Валентина не би могла да изглежда по-самодоволна, дори ако Джъд Лоу я чакаше у дома, стиснал между зъбите си печеливш лотариен билет.

Когато най-после настигнахме останалите, всички бяха насядали по плажа, за да си починат. Майка ми и Боб бяха седнали с кръстосани крака. Той белеше яйца в синя носна кърпа, а тя предлагаше наоколо манерката си с чай от листа на глухарчета, като очевидно изглеждаше изненадана, че все още нямаше желаещи.

Грейс и Патрик бяха седнали до тях и аз с облекчение забелязах, че тазсутрешната процедура по разкрасяването на Грейс очевидно е била толкова бегла, колкото и моята. Шарлот и Джим също бяха тук и както обикновено пак се наслаждаваха на взаимната си компания.

Джорджия и Пит се бяха хванали за ръце и изглеждаха изключително влюбени. Когато пристигнахме, темата на разговора бе дали тя ще приеме, или няма да приеме неговата фамилия.

— Ако например моминското ти име е Пикъл, възможността да приемеш друга фамилия не изглежда кой знае каква дилема — говореше Джорджия. — Мислех за това цели три секунди.

— Да — обади се майка ми, — но по принцип има доста основателни причини, поради които жените да не приемат името на съпруга си, като не на последно място е и историческото му значение. Това е останало от дните, когато се е смятало, че съпругът притежава съпругата си.

— Обзалагам се, че тогава животът е бил по-лесен — обади се Пит, преди Джорджия да успее да го цапне по ръката с раницата си.

— Но така е много по-романтично — прошепна Валентина и се усмихна на Едмънд.

Сега се включи и Боб.

— Но, Валентина, в робството няма нищо романтично — отвърна меко той, макар че така, както бе седнал, облечен в плетения на една кука пуловер, а по брадата му са се бяха закачили парченца от варените яйца, ми хрумна, че възможността той да успее да подчини майка ми в робство изглеждаше доста невероятна.

— Но като се има предвид, че днес жените са напълно еманципирани, това безспорно вече не носи онези негативни допълнителни значения — намеси се Патрик. — Именно това се опитвам да обясня на моята госпожа.

Внезапно се обади и Шарлот.

— Ако някога се омъжа, бих приела името на съпруга си — каза тя. — Не знам какви са историческите или другите значения, но знам, че ако наистина обичам някого, ами… защо да не го направя?

Грейс, Валентина и аз изглеждахме леко изненадани. Защото тези от нас, които познаваха Шарлот, трябваше да погледнат на това като на творчески момент. Шарлот винаги бе мразела да говори пред големи групи и като казвам големи, имам предвид повече от двама души. А ето, че днес тя всъщност се бе включила в спор. Добре де, може и да бе само с едно изказване, но бе толкова различно от това, с което бяхме свикнали, че имах чувството, че тя бе на крачка да се превърне в член на журито на предаването „Време за въпроси“.

— Признавам си — започна Грейс, като вдига ръка, — че аз поддържам лагера, който е за запазване на собствената ти фамилия. Положила съм къртовски труд, за да изградя име като професионалист, и защо ще искам да се отказвам от него?

— Хм — измърмори под носа си Патрик. — Значи това е много по-важно, отколкото да си омъжена.

При тези думи Грейс остана толкова шокирана, колкото и тези от нас, които успяха да ги чуят. Но Джим наруши последвалото мълчание, като се изправи, изтупа спортните си панталони с големи джобове.

— Е, приятели — започна той, — да се връщаме обратно? Знам, че всички съвсем скоро трябва да хванем полета си.

Той предложи ръката си на Шарлот, а всички останали започнаха да събират багажа си и скоро се отправихме към хотела.

Не знам дали бе нарочно, или не, но двамата с Джак някак си изостанахме от групата и скоро бяхме на разстояние, от което никой не можеше да ни чуе.

— Ще се радвам, ако някой път излезем заедно — каза той. — Само ти и аз, без сватби или подобни неща.

— Нима искаш да кажеш, че всъщност наистина би могъл да проявиш интерес към мен, когато не съм облечена в шаферска рокля? А аз си мислех, че имаш фетиш към сатена.

Той се засмя.

— Аз също бих се радвала да излезем — добавих аз.

Той се усмихна:

— Страхотно. Добре тогава, ще се чуем по телефона и ще излезем някой път.

— Би било страхотно — отвърнах аз. — Някой път.

— Хубаво — намеси се той. — Свободна ли си утре?