Джейн Костело
Шаферки (32)

Глава 32

Седнахме в едно кафене в търговския център „Меткуотър“, за да не се отдалечаваме много. Признавам, че не се вписвахме много добре на това място, въпреки че тук не идваха издокараните босове, съпругите на футболистите и дизайнерската паплач.

Както обикновено, си поръчах капучино, а майка ми — билков чай, който изглеждаше и миришеше така, сякаш някой бе изпрал чорапите си в него. Разгърна вестник „Гардиън“, който купуваше всеки ден, макар че се бе оплакала, че през последните петнадесет години възгледите му са станали крайнодесни. Тя добросъвестно купуваше и „Дейли Еко“, макар да подозирам, че всъщност не го четеше толкова често, защото наскоро ме бе попитала дали сме написали обширна статия за една новоиздадена книга с афганистанска поезия.

Измъкнах от чантата си един брой от старите сватбени списания на Грейс и отгърнах на задната страница, където се намираше списъкът с нещата, които трябваше да сме свършили до този момент. Помещението за церемонията бе ангажирано — поне сме отметнали едно от задълженията. Сватбеното парти щеше да се състои на една ливада близо до къщата на майка ми, а нейната приятелка Уенди, която имаше магазин за здравословни храни, щеше да се погрижи за кетъринга. Щеше да бъде великолепно пиршество от супа от коприва и фалафели от дребен боб.

— Предполагам, че ще си изгубя времето, като те попитам дали вече си поръчала цветята? — вметнах аз.

— Няма нужда да го правиш сега — отвърна тя. — Има още три месеца.

— Два и половина — поправих я аз. — Ами, според този списък трябва да се направи. Обърни внимание, че тук пише, че е трябвало да разпратиш на хората картички, в които да осведомиш, че скоро трябва да очакват покана. Какъв е смисълът? Защо просто не поканиш хората?

— Капитализъм! — отвърна многозначително тя. — Искат да купиш два комплекта картички. Както и да е, няма нужда от картички. Смятам просто да го спомена на хората, когато се натъкна случайно на тях.

Днес сърцето ми се свиваше за пореден път.

— Майко — намесих се аз, като се опитвах да запазя спокойствие, — не можеш да направиш подобно нещо. Знам, че не искаш много официалности, но съм била на партита на шестокласници, чиято организация е била по-добра от твоята.

— Тревожиш се прекалено много — отвърна тя. — Всичко ще бъде наред. Ако искаш да разпращаш картички, направи го. Но аз не се тревожа за това, а и съм сигурна, че Боб също няма да се притесни.

Започнах да разбирам, че да бъдеш шаферка на тази сватба, щеше да изисква значително повече усилия, отколкото на сватбата на Грейс, макар че поне имаше много хора, с които можех да споделя бремето си.

Освен мен самата, майка ми покани още пет други приятелки да й станат шаферки, в това число и Грейс (която вероятно би се чувствала по-добре без тази суматоха), Джорджия (която с нетърпение очакваше времето, когато нямаше да бъде ангажирана със сватбени приготовления), Шарлот (която бе достатъчно травматизирана от приготовленията за сватбата на Джорджия) и Валентина (която бе изпълнена с вълнение, защото отново й се полагаше звездна роля).

— Надявам се, че скоро не си канила нови шаферки? — попитах аз.

— Не, не съм — отвърна тя. — Макар че не разбирам защо това толкова те притеснява. Ще бъде забавно. Колкото повече, толкова по-весело.

— Притеснявам се, защото… Не искам да кажа, че трябва да робуваш на установената практика…

— Опазил ме бог! — прекъсна ме тя.

— … в случай, че не си забелязала, сватбата е церемония, а самото определение на тази дума означава да спазваш определени обичаи.

Тя се намуси.

— Мисълта ми е, че трябва да спазваш поне някои от правилата — добавих аз.

— Че кои правила нарушавам? — попита тя.

— От теб се очаква да поканиш само няколко избраници, които да ти бъдат шаферки — негодувах аз. — Моите приятелки ще са щастливи да присъстват като гости. Та ти дори не беше на сватбата на Грейс.

— Само защото Боб и аз бяхме в Египет.

— О, да! Вашата египетска почивка…

Майка направи физиономия, с която сякаш ме умоляваше да не изказвам отново мнението си по този въпрос.

— Казах ти, че ми хареса — отвърна тя.

Може би ще попитате какво лошо има в това да отидеш на почивка в Египет? Пирамидите, пътуване по течението на Нил, гробницата на Тутанкамон. Прекрасно!

Да, наистина, само дето почивката на майка ми в Египет не включваше нищо от това — факт, който би накарал да спре сърцето на средностатистическия клиент на световноизвестния туроператор „Томас Кук“. Нейното пътешествие бе организирано от група за опазване на околната среда, в която влизаха майка ми, Боб и още неколцина побъркани. Всеки ден те ставаха в 5 сутринта и прекарваха шест часа в събиране на тампони и други гнусни отпадъци по бреговете на Нил. Понякога се тревожех за нея.

— Както и да е — продължи тя, — всичките ти приятелки наистина се зарадваха, когато ги поканих да ми бъдат шаферки. Особено Валентина. Очарователно момиче.

— Едва ли ще мислиш така, когато се опита да те засенчи в деня на собствената ти сватба — измърморих аз.

Станах, за да отида до тоалетна и когато се върнах, забелях нещо, което леко ме притесни. Причината, поради която се разтревожих при вида на тази гледка, бе, че майка ми бе скарана с технологията. Тази жена смяташе, че влоговете са свързани с обезлесяването.

— Опитах се да вдигна телефона, докато те нямаше — каза тя. — Помислих си, че звъни, но май се оказа едно от ония текстови нещица.

— Дай да видя — отвърнах аз, като взех телефона от ръцете й и присвих очи. Почти бях сигурна, че от редакцията са се опитали да се свържат с мен заради някоя значителна история. Усещах, че е така.

— Какво натисна? — попитах аз.

— Нищо! — протестираше тя.

— Е, тогава не се притеснявай! — отвърнах аз, но все още се чувствах леко разтревожена. Пъхнах телефона в джоба на дънковото си яке.

Тя се замисли за миг и добави виновно:

— Добре де, може и да съм натиснала нещо.

Повдигнах обвиняващо вежди.

— Не съм искала. Просто се опитвах да вдигна телефона.

— Добре — казах аз. — Имаше ли съобщение?

— Да — отговори тя.

— Помниш ли какво пишеше?

— Ами беше за някаква сватба, от някой си Джон. Грешка — Джак. Точно така, Джак. Определено беше Джак.