Джейн Костело
Шаферки (31)

Глава 31

Центърът на Ливърпул

Събота, 24 март

Познавах само един човек, който би обмислял възможността да се омъжи с каубойска шапка и шал от пера, и този човек бе моята майка.

— Не мислиш ли, че ще е доста забавно? — попита тя, докато се въртеше пред голямото огледало.

— Приличаш на Джей Ар Юинг^[1] в женски дрехи — отвърнах аз.

Тя направи гримаса:

— Защо винаги си такава традиционалистка?

— Всички деца трябва да се противопоставят на родителите си — добавих аз. — В моя случай единствената възможност, която ми остава, е да бъда традиционалистка.

Тя разроши косата ми. Правеше това, откакто се помнех, и вероятно щеше да го прави дори когато се пенсионирах. Преди този жест ме влудяваше, но сега това бе поредното от множеството необикновени качества на майка ми. Да не забравяме, че то бе сред не толкова ексцентричните й навици и не привличаше прекалено много вниманието на хората около нас. Бях решила, че можех да живея с него.

— Не си ли мислела за нещо по-скромно — попитах аз и се сетих за съдържанието на списанията в булчинския магазин. Но в мига, в който я попитах, вече се чудех защо ли въобще си правя труда.

Скромността не бе присъща на майка ми. Лудостта — да, но не и скромността.

— Искаш да кажеш досадно — отвърна тя и продължи да оглежда дрехите на закачалката. — Това не изглежда зле. — Тя измъкна една традиционна, дълга до земята рокля. Надеждите ми мигновено възкръснаха.

— Чудя се дали имат същия модел на карета? — разсъждаваше гласно тя.

Майка ми щеше да се омъжи малко по-късно тази година за Боб, с когото излизаше от шест години. Няма да е достатъчно, ако кажа, че те бяха създадени един за друг. Преди смятах майка си за уникална, но двамата с Боб напълно си прилягаха, те бяха съвършената двойка.

Той бе брадясал лектор по философия, който непрекъснато бе обут в сандали, подобни на тези, които бе носил Исус. Те бяха толкова демоде, че дори и самият Всевишен би се отървал от тях. Тя бе учител по йога и имаше афинитет към дрехи, съчетаващи такова стряскащо разнообразие от цветове, че бях сигурна, че някои хора рискуват да получат припадък, ако я наблюдаваха прекалено дълго време.

Изразът на лицата и на двамата бе толкова спокоен през цялото време, че хората винаги мислеха, че са се напушили с някакви съмнителни вещества. Не мога да потвърдя със сигурност как са се забавлявали през седемдесетте, но съм почти убедена, че и двамата просто си бяха родени с подобен израз.

Никога нямаше да погледна на Боб като на свой баща, но се радвах, че щеше да се ожени за майка ми. Тя заслужаваше да бъде щастлива, а той би направил всичко за нея, стига, разбира се това да не бе в разрез с дългия му списък от етични възгледи, които включваха всичко — като се започне от замърсяването на плажа Формбей и се стигне до отношението към тибетските мечки в Китай. Не че майка ми някога щеше да възрази срещу подобни възгледи. Собственият й списък бе достатъчно дълъг и би могъл да запълни каталога „Жълти страници“.

Но когато пораснах, започнах да осъзнавам, че въпреки факта, че като дете ме бе хранила с такива количества леща, които биха навредили на храносмилателната система на всеки; че бях на дванадесет години, когато получих първото си колело; че нейната представа за семейна почивка беше да прекараме шест вечери на къмпинг в местността Грийнхъм, мама безспорно бе сред добрите хора в моя живот.

За разлика от нея баща ми, с когото тя се запознала в един индийски ашрам^[2] през 1972 г., изчезнал, когато съм била на две години. Понякога си мисля, че си го спомнях, но тогава започвах да се чудя дали тези спомени не бяха представите ми за него, които бях сглобила от старите снимки и откъслечната информация, която успях да събера през годините.

Не бих казала, че майка ми избягваше да говори за баща ми, но рядко ставаше въпрос за него, а и аз със сигурност не исках да я притискам на тази тема. Сигурно не бе никак лесно бащата на детето ти един ден да излезе от къщи и да не се върне никога повече. Той очевидно бе излязъл на бегом от къщи, за да купи малко ЛСД, като с това се изчерпваше всичко, което човек трябваше да знае за него. Другите мъже излизаха да купят половинка мляко и не се връщаха повече, а моят дори не бе успял да избяга достойно.

— Знаеш ли какво — каза тя, докато се мръщеше пред закачалката, — въобще не смятам да бъда облечена в сватбена рокля. Бих изглеждала глупаво във всяка от тези рокли. Те не отговорят на моята същност.

— Но ти все още не си пробвала никоя от тях — отвърнах разтревожено. — За бога, само не ми казвай, че смяташ да носиш обичайните си одежди? Мамо, заявявам ти, че ако възнамеряваш да облечеш един от твоите морави мохерни пуловери и изрисуваните си дървени обувки, ще обявя бойкот на тази сватба.

— Не се дръж така отвратително — вметна тя, докато доволно се усмихваше.

— Трябва ти нещо специално — настоях аз.

— Аз ще се чувствам специална, без значение в какво съм облечена — отвърна майка ми. — Че на кого му пука какви дрехи нося? Освен това, мисля, че доста закъснях. Вероятно няма да успеят да ми я ушият навреме.

— Сигурна съм, че ще успеят. Хайде, пробвай няколко. Заради мен. Моля те.

Тя направи физиономия на ядосан тийнейджър, чиито айпод и мобилен телефон са били конфискувани, и грабна няколко рокли от закачалката, а после се отправи към пробната. Продавачката ме погледна съчувствено. Бях забелязала, че хората отправяха подобни погледи на Грейс, когато Поли искаше да й се обръща внимание.

Майка ми изпробва пет рокли и когато вече се канеше да се откаже от шестата, започнах да си мисля, че може би бе права. Всички те изглеждаха прекрасно на закачалката, но някак си не й стояха добре. Изглеждаше странно в тях, което всъщност означаваше нормално. Честно казано, това не бе нейният стил.

— Може ли да си починем мъничко? — с надежда попита тя. — Хайде, Иви. Моля те!