Джейн Костело
Шаферки (2)

Глава 2

Щеше ми се да кажа, че сватбата бе причината за днешния хаос, но тази сцена олицетворяваше света от живота на Грейс през последните пет години. През този период нивото на стреса й достигна до застрашителните размери на няколко етажна сграда, която обаче беше с много добра изолация.

Началото на тази истерия съвпадна със завръщането й на работа на пълен работен ден, четири години след раждането на дъщеря й Поли. Тя достигна краен предел миналия ноември с появата на бебе номер две — Скарлет^[1] (такъв бе в момента и цветът на лицето на Грейс).

Нещата от чантата на Грейс бяха захвърлени едно по едно на пода, за да успее най-накрая да открие чорапите си.

— Наистина трябва да внимавам с тях — каза тя.

Седна на края на леглото, разкъса пакета и извади единия чорап, като мушна палеца в ходилото. Беше внимателна колкото някой зидар, който нахлузваше чифт кубинки „Док Мартенс“. Както можеше да се очаква, ходилото й съдра чорапа и при този звук косата ми настръхна.

— По дя… — започна тя, но в този момент от банята се зададе четиригодишната Поли и тя се въздържа, за да не каже нещо, за което щеше да съжалява.

— О, господи, господи, господи! — продължи Грейс. — Това беше единственият ми чифт и струва осемнадесет лири!

— Моля? — възкликнах в недоумение. — Щом струват осемнадесет лири, тези чорапи трябва да могат да издържат не само на напъна на пръстите, а и на ядрена експлозия!

Оставаха двадесет и осем минути. Може и да бях начинаеща, но достатъчно опитна, че да разбера, че в момента не отбелязвахме почти никакъв напредък. Мястото започна да прилича на епизод от сериала „Спешно отделение“.

— Добре — казах аз. — С какво мога да помогна?

— Ами косата на Поли — изкрещя Грейс, докато спринтираше към банята в търсене на колието си.

— Хайде, скъпа — повторих аз, като се опитвах да звуча строго и приятелски, а не отчаяно. — Наистина трябва да ти оправим косата. Сериозна съм.

Усетих незабележим проблясък на съгласие, когато тя се залови с течния сапун.

— А кой иска да прилича на модел? — попитах аз, като се стараех да открия дори и най-незначителното нещо, с което бих могла да я убедя да се съгласи.

— Аз! — възкликна тя. — Когато порасна, искам да стана модел!

Не можех да повярвам на късмета си. Миналата седмица искаше да бъде морски биолог.

Сплетох русите къдрици на Поли в две плитки, добавих множество блестящи фиби и погледнах към часовника. Оставаха двадесет и три минути. Собствената ми рокля все още висеше на закачалка на вратата и единственото нещо, което успях да направя с грима си, бе да прикрия пъпката на брадичката си с малко коректор.

Реших, че най-подходящата тактика бе да се оправя набързо, а после да се занимая с булката и да я вкарам в роклята й. Влязох в банята, настаних се на ръба на луксозната вана и започнах да се гримирам с прецизността на тригодишно дете, което участва в конкурс за експресионистични картини.

Когато приключих, грабнах роклята си от задната част на вратата и я нахлузих старателно през глава, като внимавах по нея да не останат бели следи от дезодоранта. После се огледах в огледалото.

Не беше зле. Не можеше да се каже, че приличам на Джей Ло, но и не бях за изхвърляне.

Роклята подчертаваше фигурата ми, а когато природата те е дарила с класическото английско телосложение, това винаги е плюс. Не че бях дебела. Всъщност като цяло, теглото ми бе почти близко до нормалното. Проблемът бе там, че горната половина от тялото ми (плоска съм) и долната половина (имам закръглено дупе) сякаш принадлежаха на две различни жени.

Косата ми бе дълга до раменете, с естествен кестеняв цвят, но от няколко години бе изрусяла по краищата благодарение на моята някогашна пристрастеност към изсветляващ спрей за коса, но наскоро я промених и сега бях с тъмнокестеняви кичури.

Днес беше старателно накъдрена, грешка — небрежно разрешена, за да изглежда естествено, което отне точно два часа и петнадесет минути, плюс толкова много висококачествени продукти за коса, които биха стигнали за типичната бухнала прическа от 60-те години на бостанско плашило. Въпреки набързо поставения грим и дразнещата поява на тази пъпка, имах чувството, че днес изглеждах доста добре.

Тъкмо се канех да изляза от стаята, за да се погрижа за Грейс, когато забелязах чантата си от едната страна на мивката и осъзнах, че съм забравила нещо. Нещо жизненоважно. Единственото нещо, което окончателно ще завърши вида ми. Силиконовите подплънки тип „пилешко филе“.

Те бяха много по-ефектни от сутиен уондърбра, струваха 49,99 лири и бяха значително по-евтини от хирургическа операция. Нямах търпение да изникне подходящ случай, за да ги пробвам. Пъхнах ги през деколтето на роклята си, нагласих ги, а после се обърнах, за да видя какъв бе резултатът.

Не сдържах усмивката си.

Нямаше как да приличам на някое от момичетата на корицата на мъжкото списание „Нътс“, но имаше значително подобрение в сравнение с това, с което ме беше надарила природата (казано по-точно — с което не ме беше дарила). Тъкмо се канех да се изфукам на Грейс с новата си придобивка, когато чух вик от съседната стая.

Булката бе изправена пред крайно изпитание.