Джейн Костело
Шаферки (8)

Глава 8

Грейс изглеждаше толкова напрегната, колкото и преди церемонията.

— Иви, слушай. Отново се нуждая от помощта ти. Можеш ли да изведеш всички навън? Трябва да започнем със снимките — каза тя.

Огледах се и видях, че гостите се бяха скупчили в приемната, където обилно се лееше шампанско, а из въздуха се носеше приятният пукот на горящия в камината огън. Ако приемех да изпълня задачата си, това означаваше да накарам всички, дори и жените с елегантните отворени обувки с висок ток, да излязат навън насред студения февруарски вятър.

— Винаги ми възлагаш най-приятните задачи, Грейс. Може би до следващия уикенд ще успея да се справя с тази.

Не знаех откъде да започна и затова си избрах групата гости, които бяха застанали точно до мен.

— Ааа, здравейте — казах аз. — Ааа, ще може ли да ви помоля да излезете в градината за снимките? Благодаря. Много ви благодаря.

Преминах към следващата група, на която повторих същото.

След като преминах през пет групи, осъзнах, че този така любезен подход, няма да доведе до никакъв резултат. Щях да отбележа по-голям успех, ако говорех на сватбената торта, затова реших да започна да потупвам хората по рамото.

— Ехо, здравейте — казвах аз. — Наистина съжалявам, че ви прекъсвам, но бихте ли излезли в градината? Фотографът е готов.

Никакъв резултат. Изкашлях се — целта ми бе да съм любезна и в същото време да звуча властно. С други думи, да накарам хората да се размърдат, защото им го казвах дяволски ясно.

— Всеки момент ще започнат снимките. — Този път тонът ми бе значително по-строг. — Бихте ли излезли в градината… моля?

Цялата тази ситуация стана наистина дразнеща. Или бях невидима, или хората бяха много по-заинтригувани от напитките и блините с пушена сьомга, вместо да останат навън за час и половина, където фотографът да им повтаря да казват „зеле“.

Ами добре. Знаех си, че това ще се окаже предизвикателство. Ще трябва да стана деспотична. Много добре — мога да бъда и деспотична. Устоях на изкушението да се кача върху един стол, но за сметка на това реших да дам всичко от себе си.

— Дами и господа — изревавах аз, съзнавайки, че единственото, което ми липсваше, бяха тъпанът и костюмът на глашатай. — Моля, излезте в градината, защото всеки момент ще започнат снимките.

Всички разговори в стаята замлъкнаха и погледите на хората се отправиха към мен, сякаш бях стриптийзьорка, ангажирана за главния номер в програмата на събрание на Женския институт. Очевидно бях подценила гласовите си данни.

Внезапно осъзнах, че се намирах толкова близо до бедния човечец, застанал до мен, че може би бях спукала тъпанчетата му. Ясно се виждаше, че се бе свил от ужас. Едва в този момент разбрах как изглежда човек при подобни случаи. Той бавно се обърна с ясното намерение да открие източника на този гръмогласен рев и тогава усетих, че няма къде да избягам.

Следващото нещо, което видях, бе неговото лице, и сърцето ми се сви. Поне никой не можеше да ме обвини, че не знаех как да направя първо впечатление.