Джейн Костело
Шаферки (76)

Глава 76

Когато пристигнахме на следващия адрес, стана ясно, че това бе горещият фаворит. За съжаление, не бяхме първите на мястото, напротив — отпред вече имаше четирима журналисти и бе почти сигурно, че щяха да пристигнат и още.

— Имахте ли късмет? — попитах Андрю Брайт от „Дейли Нюз“.

— Не — отговори той. — Вътре няма никой, но от редакцията ми казаха да чакам, докато се върнат.

Страхувах се, че аз трябваше да направя абсолютно същото.

Погледнах часовника си, двадесет минути по-късно знаех, че сензационната новина на Греъм вече се намираше на първата страница на „Еко“, като от редакцията са й добавили само няколко реда, но без нито едно ексклузивно разкритие и естествено без снимка или интервю със семейството.

Пропуснах второто издание с моя (безспорно невъзможен) краен срок. Знаех, че единствената ми възможност бе да се добера до нещо изключително потресаващо за утре. Въпреки че, съдейки от разговорите пред къщата на семейство Харпър, това едва ли щеше да се случи нито на мен, нито на някой друг.

Изведнъж телефонът ми започна да звъни и ме обхвана тревога. Това би могло да бъде Джак.

— Иви Харт — отговорих аз и се изненадах от тона си: безнадеждност, примесена с отчаяние.

— Иви, все още ли си пред къщата на Харпър?

Страхотно. Това не бе новата любов на живота ми, а бе „така любимият“ ми редактор на информационния отдел.

— Да — отвърнах аз, — макар че мислех да оставя Греъм тук, а аз да се върна обратно, за да атакувам телефоните. Няма смисъл и двамата да стоим.

— Напълно си права — отговори Саймън. — Довлечи си задника обратно в офиса. Изгуби цялата проклета сутрин.

Пътувах с едно такси обратно към редакцията, когато телефонът ми звънна отново. Правех всичко по силите си, за да се върна бързо, но Саймън очевидно не съзнаваше, че фирмата, която държи такситата, не се славеше с реакциите си при спешни случаи.

— Пътувам — отвърнах аз, когато вдигнах телефона.

Но нямаше отговор и връзката се разпадна. Този мъж наистина бе олицетворение на възпитание. Това бе първият месец от професионалните ни взаимоотношения, а той ми затваряше телефона. Когато иззвъня отново, реших да бъда по-любезна, ако въобще някога започнехме да се спогаждаме.

— Здрасти — поздравих аз, но знаех, че вероятно бих звучала по-доволно, ако говорех с лекар по венерически болести.

— Иви, ти ли си?

Почти подскочих от мястото си.

— Джак! Дявол да го вземе! Добре ли си?

— Добре съм — отговори той, — но връзката е ужасна, затова ще бъда кратък. Виж, съжалявам за уикенда.

— Не се тревожи — започнах аз. — Едва ли мога да се ядосам на някого, който е прекосил света, за да спасява заложници.

— Не съм убеден, че бях чак такъв герой — продължи той. — Трябва да се върна вдругиден. Тогава ще ти се обадя, ако те устройва. А междувременно, аз наистина много съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя, за да ти се реванширам, само ми кажи.

— След като го спомена — отвърнах аз, — има нещо, което би могъл да направиш за мен.