Джейн Костело
Шаферки (116)

Глава 116

Имах силни подозрения, че никога нямаше да мога да ида на някоя сватба, без да си помисля за Джак.

Причината не бе само в това, че нашето кратко, но толкова сладостно ухажване започна и приключи на такова събитие, но и заради всичко, което представляваха сватбите — любов, обвързване, щастие. Искрено вярвах, че никога нямаше да споделя тези чувства с някой друг.

Знаех, че това звучи толкова оптимистично, колкото предсмъртната бележка на някой самоубиец, но просто бях реалистка. Защо ли да открия любовта в някой друг, като преди бях толкова далече от подобно чувство? Беше ми дадена възможност, но я пропилях. Много просто.

— Какво става с теб? — попита Себ, когато се озовавахме на приема. — Изглеждаше толкова нещастна по време на цялата служба.

— Нищо — отвърнах аз. — Добре съм. Напълно добре съм.

— Ами, ще ми се да се развеселиш. Разваляш ми настроението — добави той.

— Извинявай — измърморих аз.

— Не се притеснявай — добави той, като се надвеси над мен и завъртя езика си около ухото ми с цялата нежност, на която бе способен някой санбернар, поглъщащ агнешка пържола. — Ще ми се реваншираш по-късно.

Постави ръката си на задника ми и започна да го мачка, сякаш се опитваше да определи зрелостта на някой пъпеш. Аз направих гримаса:

— Недей, Себ. Не по време на сватбата.

Не желаех да бъда опипвана, но не само заради факта, че се намирахме на сватба, но и поради друга причина: макар че толкова се стараех нещата между нас да се получаваха, не можех да погледна към Себ, без да ми се прииска да беше някъде другаде. Като Външна Монголия^[1] примерно.

Когато гостите започнаха да прииждат в централната трапезария на замъка Ноусли, бързо стана ясно, че гостите на булката и тези на младоженеца нямаше да се смесват. Не бях много сигурна защо се получаваше така, но бях сигурна, че не го правеха нарочно. Просто тези, които бяха от страната на младоженеца, явно се чувстваха малко неудобно да разговарят с някого, който не носеше комплект блуза с жилетка и перли. При гостите на младоженката ситуацията бе подобна, само дето те отбягваха тези, които не се бяха подложили на козметична операция на лицето.

Цял ден не бях яла нищо, но когато за четвърти път отказах предложения ми сандвич с пушена сьомга, осъзнах, че ако току-що бяха изяла три от най-големите сандвича на Макдоналдс, щях да имам по-голям апетит отколкото сега.

— Отивам до мъжката тоалетна, за да взема нещо, което ще приповдигне духа ми — прошепна Себ и ми намигна. — Така ще мога да издържа речите.

Отпих от шампанското си, когато усетих, че някой ме потупа по рамото.

— Какво се е случило с Шарлот? — попита майка ми.

Днешното й облекло се състоеше от морав костюм, като долната му част представлява пола-панталон, а в тон с него носеше шапка а ла Робин Худ, чието перо накара неколцина от гостите да кихат по време на цялата церемония.

— Дълга история — отвърнах аз.

— Е, надявам се да е добре — отговори майка ми.

— Ще бъде — добавих не съвсем уверено.

Когато Себ се върна, изглеждаше леко стъписан да се изправи лице в лице с майка ми. Тя често имаше подобно въздействие върху хората, но те обикновено я поздравяваха с почти същия израз на отвращение.

— Здравейте — весело започна тя. — Не мисля, че сме се срещали. Аз съм Сара, майката на Иви.

— Здравейте — презрително отвърна той и грабна най-голямата чаша шампанско от минаващия сервитьор.

— Мисля, че бяхте на сватбата на Джорджия, нали? — продължи майка ми, усмихвайки се. — Може и да не ме помните, но аз също бях там.

— Помня ви много добре. — Той сподави смеха си и се извърна.

Първоначално майка ми изглеждаше леко смутена от неговия коментар, а аз бях толкова слисана, че за миг не можех да измисля никакъв отговор.

— Е — обади се тя. — Сигурна съм, че ще се видим по-късно. Приятно прекарване на деня.

Когато тя бе толкова далече, че не можеше да ни чуе, аз се обърнах към Себ.

— Недей да се подиграваш с майка ми — казах с тон, от който ставаше ясно, че нямаше никакъв шанс отново да си завре езика някъде близо до ушния ми канал.

— О, стига де. Само казах, че я помня — безгрижно отговори той.

— Ти каза: „Помня ви много добре“ — обадих се аз.

— За бога, как бих могъл да я забравя, след като изглежда по този начин?

— Защо непрекъснато се занимаваш с вида на хората? — попитах аз. — Майка ми е страхотен човек и ако си беше направил труда да поговориш с нея, съм сигурна, че сам щеше да го разбереш.

— Все тая — отвърна той като някой сърдит тийнейджър. — Господи, станала си дяволски досадна! Това беше просто шега.

Той отпи още една голяма глътка от чашата си, като очевидно намираше цялата случка за много по-забавна от пътешествие до крайбрежието.

— Знам — отвърнах сухо аз. — Себ, работата е там, че не разбирам шегите ти.

Усмивката веднага се изпари от лицето му.

— Мисля — продължих аз, — че не желая да се виждам повече с теб. Съжалявам.

— Зарязваш ме по време на сватба? — попита той непроумяващо. — А още дори не сме правили секс.

— Съжалявам, Себ, но съм влюбена в друг.

— Ти? — Той се усмихна подигравателно. — Влюбена? Ха, не ме разсмивай!

— Истина е — отвърнах отчаяно.

— Иви, това ще продължи пет минути, както и при предишните ти връзки — отвърна той и драматично се завъртя кръгом.

Наблюдавах как Себ бързо прекоси стаята и се отправи към вратата и тогава усетих, че някой бе застанал до мен и се обърнах, за да видя. Операторът доволно заснемаше кадри, сякаш събираше материал за предаването на Дейвид Атънбъро^[2].

— Ако нямате нищо против? — сопнах се аз. — Но в наши дни едно момиче очаква да бъде оставено на спокойствие, когато скъсва с приятеля си, нали?

— О, извинете! — отвърна той. — Казаха ми да снимам колкото се може повече гости.