Джейн Костело
Шаферки (42)

Глава 42

Докато двете с Грейс тичахме надолу по улицата, краката ни прогизнаха от калната улична вода, а дъждът шибаше лицата ни. Разбрах, че тя разчиташе на мен за посоката ни. Стигнахме главния път. Фаровете на колите преминаваха покрай нас, докато шумните групи момичета се насочваха бързешком към вратите на нощните клубове, за да не се измокрят.

На пръв поглед може би не се различавахме много от тях, но ние не тичахме, за да се скрием от дъжда. Трябваше ни такси, и то веднага. Но защо никое от тях не спираше?

Всеки път, когато видех, че към нас се приближаваше светлината на фарове, се втурвах към пътя с вдигната ръка, но всички таксита просто ме заобикаляха с бибиткане. Кой би искал да качи две жени, които изглеждаха по този начин? Вероятно си мислеха, че сме пияни. Но истината бе, че бяхме напълно трезви.

— Хайде, ела насам — казах аз и сграбчих Грейс за ръката. Когато открихме таксиметровата стоянка, имах чувството, че бяхме тичали цяла вечност, но вероятно бяха минали само няколко минути. Имаше опашка от около четиридесет човека. Втурнах се най-отпред и се вкопчих в палтото на някакъв мъж, който тъкмо се качваше в черното такси.

— Хей, какво по дяволите…

— Моля ви — отвърнах аз. — Имало е нещастен случай и момиченцето на приятелката ми е отведено в болница. Това такси ни трябва. Моля ви!

Той ни огледа от главата до петите — първо мен, а после и Грейс и очевидно му стана ясно, че не бяхме поредните шарлатанки, които се опитваха да прередят опашката за таксита.

— Хайде, Беки, излизай — обърна се той към приятелката си, която вече бе в таксито.

— Какво? — попита жената и разкръстоса дългите си крака с изкуствен тен. Тя бе облечена в къса дизайнерска рокля и въпреки дъжда, косата и гримът й бяха напълно непокътнати. — Чаках двадесет минути за това такси. Нямам никакво намерение да слизам.

— Излизай — повтори той.

— Не! — отсече тя. Той се надвеси над колата и я сграбчи за ръката. — Ох! Мръсник такъв! Разкарай проклетите си ръце от мен! — Но тя бе разбрала какво става и излезе с неохота.

— Благодаря ви! — обърнах се и към двамата, а после се метнахме на задната седалка.

— Болницата „Алдър Хей“ — казах на таксиметровия шофьор. — Спешното отделение.

Шофьорът ми хвърли многозначителен поглед. Имаше само една причина, която да накара човек да тръгне към спешното отделение на детската болница по това време на нощта. И безспорно не бе от най-радостните. Той зави и натисна газта.

Разположих се на сгъваемата седалка точно срещу Грейс и хванах ръцете й. Тя все още изглеждаше изплашена.

— И така, какво знаеш? — попитах аз.

Тя поклати глава и на лицето й се появи израз на отчаяние и обърканост.

— Не много — отвърна тя. — Цяла нощ пращах съобщения на Патрик. Много исках да се сдобрим след скарването. Но той просто не ми отговаряше. Започнах да му се ядосвам и тогава си помислих, че може би просто бе заспал пред телевизора.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Продължавай — додадох аз.

— Казах си, че трябва да забравя за това и да си изкарам добре. Така и направих. Отидох да танцувам с Шарлот и двама мъже — тя започна да подсмърча, — но когато отидох в тоалетната, погледнах телефона си. Имаше пет пропуснати повиквания.

— Той ти беше оставил съобщение на гласовата поща, нали? — попитах аз.

Тя кимна:

— Също толкова кратко, колкото и есемесът. Просто ми казваше, че с Поли се е случило нещастие и са на път за „Алдър Хей“.

— Може би просто си е изкълчила ръката или нещо подобно — успокоих я аз.

Грейс погледна през прозореца на движещата се кола и устните й започнаха да треперят.

— Но може и да не е — отвърна тя.

Стиснах ръката й.

— Работата е там, че когато нещо се случи, обикновено Патрик е господин Прагматичен. Аз изпадам в паника, а той е хладнокръвен. Винаги е така. Но този път не звучеше толкова хладнокръвно.

Въпреки че разумът ми казваше, че вероятно нищо не се бе случило, че може би ставаше въпрос за счупена ръка или спукана глава, една част от мен ми нашепваше, че може би всъщност се бе случило нещо много по-сериозно.

Още нямаше и година, откакто започнах работата си в „Дейли Еко“, но за този период бях отразявала всякакви ужасяващи истории, свързани с деца. Човек просто приемаше, че подобни неща се случваха само на останалите хора, а не на дъщерята на най-добрата ти приятелка. Не и на Поли.

Въпреки че таксиметровият шофьор се движеше с доста висока скорост, имах чувството, че пътуването продължи цяла вечност.

Грейс се обърна към мен и от очите й започнаха да бликат сълзи:

— О, Иви! Не мога да спра да мисля за всичките въпроси, които Поли ми зададе днес. Нали я знаеш каква е? Опитвах се да си измия косата, а тя непрекъснато ме питаше защо кучетата имат опашки или нещо подобно. Знаеш ли какво й отговорих?

Поклатих глава.

— Казах й: „Ами просто така, Поли“. Коя майка би казала: „Просто така“? Защо не успях да отделя време и да й отговоря?

Тя избухна в плач, като хълцаше неудържимо и се мъчеше да си поеме дъх. Аз скочих от мястото си, седнах до нея и я прегърнах силно.

— Грейс, не ставай глупава — промълвих аз и в този момент таксито спря пред болницата. — Ти си страхотна майка. Всичко ще бъде наред. Сигурна съм.

Само се молех да се окажа права.