Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (97)

8.

Лекото ръмене едва успяваше да прогони птиците от трупа на Тъп.

Старият изморен блатист дъжд беше топъл като плюнка, мръсен и сгъстен от пепелта и пушека, които вяло се опитваше да отмие от небето. Върху бялата памучна туника на Делиан той оставяше бледи блуждаещи сивкави кръгове като негативи на потни петна. Капките падаха във Великия Чамбайген, едва накъдряйки повърхността му; в долното си течение, което минаваше покрай Града на пришълците, реката беше постоянно покрита с индустриални масла и човешки отпадъци. Повърхността на Чамбайген изглеждаше хлъзгава и гъвкава; тя се гънеше и навиваше като найлонова торба, пълна с вътрешности.

Делиан беше застанал на пясъка на Брега на простолюдието, на няколко крачки от кордона патрули, които бяха оградили мястото на церемонията. Редицата им беше блокирала брега по цялата му дължина и беше запечатала входовете към улица „Ридлин“ и Алеята на свирачите — жива бариера от тела в червено и черно, държаща на разстояние тълпата любопитни сеирджии, които надничаха към погребалната баржа. Тук-там из кордона Делиан виждаше познати лица — но винаги извръщаше глава, преди погледите им да се срещнат с неговия, и придърпваше ниско пред лицето си периферията на широкополата си шапка.

Патрулът — който включваше хора от някогашните Рицари на Кант и нечовеци от Лицата — носеше ризници и държеше в ръцете си железни дъги, свързани чрез месингови пръстени, за да удържа тълпата. На коланите им висяха личните им оръжия: мечовете, брадвите, боздуганите и бойни чукове се виждаха ясно и хладният блясък в очите на патрулните бе ясен призив към кръвопролитие. Изглеждаха премръзнали, мокри и нещастни и само чакаха някой зяпач да им даде повод.

Целият западен край на Брега на простолюдието беше пълен с Лица и служители в „Залагащия пришълец“: групички от опечалени първородни и каменари, няколко огрета, хора, шест или седем сънливи тролове, които се мръщеха и търкаха очи, чувствайки се неудобно дори при слабата светлина, която се процеждаше през гъстите облаци. Най-голямата група се беше събрала около носилката с балдахин на Киърандел.

Киърандел седеше под балдахина, притиснала кърпичка към устните си. Очите й бяха сухи, немигащи, а лицето й сякаш бе изсечено от бледосив лед. Всеки път, когато повдигаше кърпичката от устата си, за да попие трескавата пот от челото си, се разкриваха острите й хищнически зъби, през които тя дишаше учестено като котка, изпитваща болка. Много от служителите в „Залагащия пришълец“ открито плачеха; Киърандел се взираше в облаците със сляпа ярост, сякаш вярваше, че орлите могат да отвърнат на зова й.

Наметнал през рамене си мръсен плащ — който вече беше подгизнал от дъжда — и с ниско прихлупената широкопола шапка, Делиан приличаше повече на дребен слаб човек, отколкото на висок широкоплещест първороден. За да присъства днес тук и поне отчасти да сподели мъката си от смъртта на Тъп, той трябваше да се престори на такъв, какъвто бе в действителност.

Иронията на ситуацията го караше да се чувства съвсем малко по-чист от пясъка, върху който стъпваше.

От онази нощ в Лабиринта той непрекъснато бе в движение, криеше се, не се доверяваше на никого, шмугваше се в уличките, промъкваше се под срутените покриви на изтърбушените от пожара колиби, не спеше и се хранеше с отпадъци. Така не беше гладувал дори в първите си дни на тази планета, но не му пукаше.

Беше изгубил апетит заради треската.

Инфекцията в бедрото му бе започнала да се разпространява и по хълбоците му се бяха появили червени жилки, които пълзяха към сърцето му. Той непрекъснато теглеше от Потока, потискайки болката, опитвайки се да забави развитието на инфекцията, но това бе изгубена битка; имаше нужда от професионален лечител, но нямаше пари. Всеки, който би могъл да го излекува безплатно, работеше за Киърандел.

Заради треската и изтощението той прескачаше от спомени към фантазии и обратно; понякога получаваше ясни халюцинации, а понякога чуваше само писъци и виждаше неясни сенки през завеса от пламъци.

Достатъчно бе да затвори очи и…

… огънят изригва от огнището и цялата стая пламва като факла, Котките отстъпват, докато Делиан и Томи се измъкват през един прозорец, но отвън има още, завардили са и двата края на улицата. Пламъкът на Делиан закъснява за миг и една стрела пронизва Томи в корема; пропуска костта, разкъсва стомаха му и излиза през бъбрека. В отговор Делиан подпалва сградите от двете страни на улицата.

— Виждаш ли? — Томи кашля, притиснал длан върху дупката в корема си. — Накрая ще се окаже, че няма защо да се притеснявам за този твой ХРВП…

Делиан го носи, преметнал ръката му през раменете си, куцука по уличката, прочиствайки Котките с огнени залпове, а Томи казва:

— Нийла… богове, Нийла, взимай парите и се махай… поне опитай… — И в този миг втора стрела, която е предназначена за Делиан, го улучва в тила. Черепът му е достатъчно здрав, за да попречи на стоманената перка да премине — острият връх щръква през едното му око и очната ябълка увисва върху бузата му. Той започва да се гърчи и Делиан не може да го подкрепя повече. Последното нещо, което казва, е: — … нещата здраво се омазаха… Нийла… — и умира в калта насред бушуващия наоколо огън…

… и се олюля, и едва не се просна там, на брега, а внезапното движение го накара да отвори очи. Избърса с ръкав челото си, дишайки тежко.

Дъждът се засилваше, преминавайки от мъглив ръмеж в по-едри капки, които цопваха в пясъка. Делиан придърпа наметалото си и нахлупи по-ниско шапката.

Върху пясъка на Брега на простолюдието бяха разпръснати мазни обвивки от храна, рибешки глави и натрошени пилешки костици, покрити с влажни фъшкии. Делиан се беше опитал да избута с крак част от мръсотията, за да си поразчисти малко място, но отдолу излизаха нови пластове отпадъци.

Ширината на погребалната баржа на Тъп едва достигаше размерите на разперените ръце на Делиан и бе почти два пъти по-дълга. Сплетена от тръстика, тя вече бе започнала да се размеква и да се разпада като сламена шапка, оставена под дъжда. Трябваше да бъде окачена високо на дъбово дърво, но по бреговете на Великия Чамбайген край Анхана не растяха дървета. Киърандел се беше спряла на компромиса да обедини обичая на дървесните духчета с този на Първия народ, затова тялото, което някога бе подслонявало живота на Тъп, сега лежеше върху този разпадащ се сал в реката, в четирите ъгъла на който пращяха маслени лампи.

Тленните останки на малкото дървесно духче бяха разположени в средата на баржата; тънки въженца — почти колкото конци — привързваха глезените й към едно колче, а китките — към друго, забито над главата й. В разтворената й уста властваше мрак, очите й се взираха немигащо в дъжда. Разтворен бе и дългият разрез, разпарящ телцето от жълтеникавочервената гръдна кост чак до снопчето перести пубисни косми. Краищата на този разрез бяха обшити с груб черен конец; към тях бяха привързани други черни конци, които лежаха разперени като ветрило от двете страни на трупа; привързани към тръстиковите бордове на баржата, тези конци не позволяваха на разреза да се затвори и да разкрие пред погледите черния дроб, стомаха и червата.

Около нея грижливо бяха подредени парчета метал, мънички огледалца и стъклени бижута, посипани с парчета вече гниещо месо. Блещукането и миризмата на гнило трябваше да привлекат врани и лешояди, може би дори орел, за да се нахранят те с вътрешностите, поставяйки началото на разтварянето на смъртното тяло в родилата го земя, след като животът, който го беше одухотворил, вече се бе влял в Потока — но мръсният дъжд плашеше птиците.

Делиан не можеше да си представи как щеше да го издържи Киърандел.

Чуждата болка го прониза в червата като с тъп нож; той гледаше Киърандел иззад кордона и страдаше заедно с нея. Сърцето го болеше като след удар с бич през осолени рани: болката бе по-силна, отколкото можеше да издържи, но по-слаба, отколкото заслужаваше.

През събралите се на брега групички като че ли преминаваше някакво течение; те сякаш се държаха един за друг, споделяйки скръбта и спомените си за Тъп, но от време на време някой — тук първороден, там каменар, дори понякога огрило или човек — се откъсваше от своята групичка и се присъединяваше към друга; тя от своя страна раждаше нови живи капки, които се вливаха в общия поток от мъка. Контактът можеше да е интимен, като хлипаща прегръдка, или кратък и резервиран, като кимване с глава и съчувствени гримаси.

Делиан наблюдаваше с тъга тези потоци от болка; ако можеше да се докосне до някой или да бъде докоснат от тях, той нямаше да се чувства толкова ужасно самотен. Опитваше се да призове живото личице на Тъп, опита се да задържи спомена за нея, опита се поне да изпита искрено уважение към скръбта на приятелите и любимата й, но не успя. Докато стоеше под дъжда с наведена глава, той можеше единствено да мисли с омраза към себе си за собствената си болка.

Как можеше да бъде толкова жалък?

Делиан отново се олюля, замаян от слабост, и очите му се затвориха…

… той обляга пламналото си чело върху хладната метална планка, свързваща дървените летви на вратата на жилището в Индустриалния парк. „Не — казва той, — не, не отваряй вратата. Доведи майка си. Трябва да говоря с майка ти.“ Извърта главата си и обляга блузата си върху желязото, използвайки хладината му, за да събере кураж. Когато през вратата се чува колеблив женски глас: „Томи? Какво става? Кой си ти? Къде е Томи? Да не се е случило нещо със съпруга ми?“, той успява да произнесе само: „Не отваряй вратата. Има пожар. Избухна пожар и трябва да се махнете оттук.“ Гласът й започва да трепери: „Как така пожар? Къде е Томи?“, и най-накрая вече трябва да й го каже: „Томи е мъртъв, Нийла. Мъртъв е, а ти трябва да се махнеш.“ А тя отвръща: „Не разбирам! Как така е мъртъв?“ И единственото, което казва той, е: „Избухна пожар.“ И докато произнася думите, ги претворява в реалност — изпод дланите му започва да се кълби дим. „Излезте отзад. Вземи дрехите и всичките си пари и тръгвай“, казва й той, а тя пищи в отговор: „Кой си ти? Какво се случи с Томи? Кой си ти?“ А той й отговаря: „Никой. Аз съм никой“, докато си мисли: Аз съм кралят на елфите…

… и тази мисъл го измъкна рязко от унеса. Той залитна по пясъка, сграбчвайки нечие рамо за опора. Рамото принадлежеше на някакъв непознат, просто дошъл да позяпа, някаква жена, която отблъсна ръката му и му удари шамар. Задържа се само още за миг, колкото да му подхвърли някаква обидна дума, и се шмугна в тълпата.

Делиан поклати глава, разтърквайки парещата си буза. Желанието му бе изпълнено: да докосне и да бъде докоснат.

Защо всичко, което правя, се обърква?

При тази мисъл той неволно погледна през рамо…

И така първи от събралите се зяпачи видя маршируващата към тях пехота, която се приближаваше откъм Пътя на благородниците.

Не можеше да каже дали са истински, или фантоми, родени от изтощението и треската му, а и какво значение имаше?

Единственият му отговор беше огънят.

Той беше толкова лек, толкова бърз: инстинктивен изблик на сила, която пулсираше по ръцете му и изригваше от върховете на пръстите му. С един прост жест той можеше да ги засипе с огнени стрели.

Трескавият блян се разгръща с истински писъци и истинска кръв…

Пехотата марширува по Брега на простолюдието, а зад нея се появяват и стрелците. Патрулът, който е изградил кордон пред погребението на Тъп, изважда оръжията си, а зяпачите започват да се блъскат един в друг на вълни, опитвайки се едновременно да видят какво става и да се махнат от пътя му, а Делиан, затиснат между тях, си мисли: Става същото като с Томи, но този път аз няма да избягам. Не мога да избягам. Аз съм техният крал и мястото ми е тук. Един негов жест и от пясъка към надвисналите сиви облаци изригва стена от огън, извисяващ се над крайбрежните сгради бастион от пламъци, но пехотата продължава да напредва. Политат и стрели, които пламват, докато профучават през пламъците, а когато попаднат в плът, дрехите започват да горят и вече целият бряг е покрит с горящи ранени хора, които се пръскат на всички страни като искрящи въглени от разритана с крак клада.

Делиан изпраща една огнена струя на двеста ярда напред и прочиства Алеята на свирачите от пехотинците, които бягат, кашляйки кръвта от обгорените си дробове, а паникьосаната тълпа от брега се юрва в уличката като водна стихия през пробив в язовирна стена. Самият Делиан се обръща на изток, за да насочи огъня си срещу напредващата пехота, да изпече войниците в броните им и да напълни небето над Анхана с пушека от горящите им тела, но на рамото му пада ръка като кофата на произведен в Илмаринските машиностроителни заводи парен багер. Той поглежда назад и нагоре към изпъкналите кървясали жълти очи с размери на свити юмруци. Огрето Руго със съжаление ломоти през обкованите си с пиринч бивни: „Знаех си, че трябваше да те убия тогава. Сега ще си изпатя от Киър.“ И последното нещо, което вижда Делиан, е огромен юмрук, който се спуска стремително към главата му като падащ от скала камък.