Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (172)

12.

Сянката на Ханто Сърпа не губеше време в опити да оформи мисли, думи и обяснения: той знаеше, че Те щяха да дойдат за него, знаеше, че числеността им бе океан, в който щеше да се удави. Вместо това използва познанията си за един от способите, които използваше Ма’елкот, и ги изпрати по връзката — лека, почти незабележима промяна в локалната физика, незначително изместване в резонанса на самата реалност, което можеше да извършва самостоятелни действия.

Той почувства недоумението й, сякаш в отговор бе получил въпрос, но Те се приближаваха, задушаваха го и времето му стигна единствено за да й предложи избледняващия си спомен за двореца „Колхари“ и напомнянето, че някога Ма’елкот също бе изпитвал проблеми с актирите.

След това морето от животи го повлече надолу и го погълна.