Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (216)

3.

Някъде от дълбините на океана от болка и страх, използвайки реката вместо сетива, Делиан наблюдаваше битката. Тя прииждаше и се оттегляше в плетеница от противопоставящи се енергии като оживяла абстрактна картина. Небето се взривяваше в кървавочервено и синьо-лилаво, което преминаваше в жълтото, небесносиньо и зеленото на живите души в града. Цветовете се срещаха и се смесваха, разделяха се и отново се сливаха в наркотичен сън с неземна красота: като оживяла фигура на Манделброт, която се свива спираловидно вътре в себе си и отново изригва навън; във фонтан от диви цветя, разцъфнали в цялата си свежест и красота от противната купчина на грозната отчаяна бруталност.

Защото въпреки целия ужас и диващина, въпреки агонизиращия вой и хлиповете от отчаяние плътта, която е наранена и кърви, е просто сянка; прозрачна, безтелесна, не реалност, а по-скоро ритъм, полузримо изражение на танцуващата енергия. Тази енергия следва своите закони в една система, подредена като галактиката, и същевременно произволна като хвърлянето на зарчета, във вечно променящия се баланс на елегантното и първичното.

За пръв път той можеше да разбере Хари. Разбираше страстта му към насилието. Осъзна защо Хари го обичаше толкова много.

То беше красиво.

Но само неговите очи могат да видят тази красота — помисли си Делиан. — Не и моите.

Защото чрез сетивата на реката Делиан усещаше всяка рана, всеки удар от куршум и шрапнел в плътта; виждаше през очите на мъже и жени, които притискаха отчаяно собствените си рани и раните на своите приятели, които се опитваха да натикат обратно разпилените от корема вътрешности, които се опитваха да върнат живота в изцъклени замъглени очи; чувстваше техния ужас и тяхното отчаяние и реши, че трябва да направи нещо по въпроса.

И точно това решение щеше да го убие.

Оставаха му шест минути живот.