Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (37)

2.

Казиното „Залагащият пришълец“ се беше настанило в центъра на клоаката, която представляваше Градът на пришълците, като огромна отровна жаба, проблясваща в дъгите на многоцветната си слуз. За осемте си години се беше разраснало дотолкова, че бе погълнало всички съседни сгради; сега размерите му съперничеха на самия дворец „Колхари“. Три ресторанта, седем салона, четири казина, два театъра и десетки кабинки с различни размери и степени на уединение — в комплекса можеше да се купи всичко, от цигари до внезапна смърт, а стаите се плащаха на час. Той сияеше като маяк, ограден от гигантски ореол, наблюдаван от луната. Ореолът представляваше пъстроцветно отражение на изумителния мехур от сила — титанически Щит, — който обграждаше цялата структура и се забелязваше само защото струйките дъжд се стичаха по повърхността му на улицата.

Делиан се облегна на една хлъзгава от дъжда стена, близо до изхода на малка алея, водеща към улицата. Подгизналата вълна на туниката му дращеше раменете му. От стряхата, право върху главата му, се стичаше леко кисела на вкус, наситена с химикали вода. Той стоеше достатъчно навътре в сенките на алеята и върху лицето му падаха само зловещите отражения на алените, зелените и златистите светлини.

За менталното зрение „Залагащият чужденец“ сияеше още по-ярко, отколкото за обикновеното. Над сградата се вихреше смерч от изтичаща от Потока сила, сплетен в невъзможно ярки струи — алени и аметистови, бронзови и изумрудени, лазурни и сребърни, — които като знамена се ветрееха над покрива. Извън периметъра на Щита се бяха струпали масивни тълпи от зяпачи, които гледаха благородниците, знаменитостите и светските лъвове, слизащи от каретите на безкрайния влак, които спираха поред пред пурпурния килим, опънат върху широките мраморни стъпала. Зяпачите се облягаха върху Щита, сякаш той беше стъкло, притиснали носовете си към него, като че ли можеха да се изтръгнат от студената влажна тъмнина отвън и да се озоват в безкрайния летен следобед, който цареше под купола.

Над покрива на широката колонна галерия сияеха огньовете на огромна шатра с размерите на речна баржа, рекламираща умопомрачителната световна премиера на някакво шоу с вулгарно название и актьори, за които Делиан никога не беше чувал.

Няколко мига той изучаваше структурата на мехура. По всичко личеше, че се състои от няколко припокриващи се щита; за „Залагащият пришълец“ сигурно работеха шест или седем магьосници, вероятно хора, които го поддържаха. Всеки път, когато по улицата се зададеше някаква карета, пред която вървяха лакеи и й проправяха път в тълпата, в Щита се отваряше пролука, достатъчно широка, за да пропусне екипажа и придружителите му; след това се затваряше като врата, за да не пропусне вътре простолюдието. Част от щитовете сигурно бяха почти постоянни, предварително заредени като онези, които пазеха целия комплекс от дъжда, поддържани единствено от съхранена енергия, а не от съсредоточения ум на магьосника; но онези, които се отваряха като врати, сигурно се захранваха от хора, а не от кристали. Той можеше без особени усилия да се промъкне през някой от кристалните щитове, без да вдига тревога, но след това трябваше да намери някакъв друг начин, за да привлече вниманието на Киърандел.

Делиан излезе на улицата.

Проправи си път през тълпата, без да обръща внимание на блъсканиците и ругатните, които се разнасяха зад гърба му. Когато стигна до мястото по средата на улицата, където каретите преминаваха през щита, той промуши ръцете си между един едър човек и един дребен трол.

— Извинете — каза учтиво Делиан.

Човекът и тролът погледнаха надолу към раздърпания кльощав първороден, след което се спогледаха и се ухилиха.

— Чупката, елф — рече човекът. — Намери си друго място.

— Намерих си вече — отвърна Делиан и ги изблъска настрани.

Те полетяха в тълпата, неподготвени за свръхестествената му сила. Тролът разумно реши, че този фей разполага с непознати ресурси, и бързо се отдалечи, мрачно мърморейки под носа си нещо на родния си грухтящ и мляскащ език; човекът, не чак толкова умен, реши да отстоява своето.

— Хей — възкликна той, — дребен копелдак, кого си мислиш, че блъскаш?

Делиан застина в очакване; леко му се гадеше.

Мъжът вдигна тежкия си юмрук.

— С удоволствие ще те…

Делиан го прекъсна със силно дясно кроше и от носа на човека шурна кръв. Очите на мъжа се изпълниха със заслепяващи сълзи и Делиан здравата го изрита в топките. Когато противникът му се преви на две, Делиан пристъпи до него, обхвана тила му с едната си ръка и цапардоса горната му устна с юмрук. Срещата на кокалчетата на свитите му пръсти с чупещия се нос беше повече от достатъчна, за да изправи мъжа, да го накара да политне назад и да го стовари на земята.

Делиан изрита отново проснатото тяло: върхът на ботуша му се заби с изключителна точност в слънчевия сплит на мъжа. Той се сви на кълбо от болка, дишайки учестено и накъсано.

Делиан се изправи. Очите му огледаха безизразно тълпата.

— Някой друг?

Нямаше желаещи.

Той оголи изключително дългите си и остри хищнически зъби.

— Тогава назад!

Делиан се извърна, неспособен да сдържи омерзението си. За да действа внимателно в подобни ситуации, той трябваше да бъде изобретателен, а беше твърде уморен, за да мисли свързано; трябваше да прояви въображение, а той не можеше да си го позволи. През последните две седмици въображението му даваше единствено цвят на вопли, картина на мъртви деца, мирис на геноцид.

Във вътрешността на мехура, в безкрайния летен следобед, всички разпоредители и лакеи носеха ливреи в алено и златно; вратите се охраняваха от шест сънливи огрета в пълно бойно снаряжение; бронята им бе лакирана в същите цветове и блестеше като гледжосани грънци. Алебардите им с цвят на кръв почиваха върху раменете им.

Менталното зрение на Делиан му подсказа, че на улицата никой не използва Потока, с изключение на мъничкия вихър, придаващ сияние на бижутата на една дебела жена, която слизаше от каретата си с помощта на двама внимателни портиери. Той кимна замислено. С малко повече късмет единствените, с които трябваше да се справи, щяха да са обикновени пазачи.

Без да излиза от менталното си зрение, той настрои Обвивката си към колебанията на щита, преценявайки силата на магьосника, който го поддържаше. Мъжът беше едва с трета степен; щитът му едвам удържаше дъждовните капки, какво оставаше за напора на тълпата. Делиан съсредоточи Потока в копие от сила и проби щита с едно бързо мушване. Обвивката му се бе настроила достатъчно ефективно, за да долови аления отблясък от болката на магьосника; с малко повече усилие той продължи да използва копието, за да пробие достатъчно голям отвор в щита, през който да премине.

Тълпата зад гърба му гледаше в безмълвен захлас: за обикновеното зрение той бе преминал без капчица усилие през мехура, който устояваше и на най-силните им напъни. Те се юрнаха след него, но той вече бе освободил силата си и щитът отново бе здрав като стена. Ала магьосникът сигурно не таеше никакви илюзии относно онова, което се беше случило; навярно вече беше вдигнал тревога.

И естествено, миг по-късно от групичката до портала се отдели един елегантен първороден с официално облекло и докосна раменете на двама едри каменари, облечени в алените ливреи на лакеи; тримата тръгнаха живо към него по сухия калдъръм на защитената улица, като се стараеха да не им личи, че бързат.

Пресрещнаха Делиан на двайсетина ярда от входа, подредени в полукръг, който му препречваше пътя, без да проявяват грубости. Феят бе висок и грациозен, тъмният му костюм имаше безупречна кройка; когато събра длани пред гърдите си и се поклони на Делиан, маникюрът му проблесна също като копчетата му.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Да, можете — отвърна Делиан, преминавайки между него и единия от каменарите така, сякаш те изобщо не съществуваха. — Обявете пристигането ми.

— Господине?! — рече деликатно феят с тон, който описваше с една дума кръпките по облеклото на Делиан, износените му ботуши, конопения колан и неестествените бръчки по лицето му. Той тръгна редом с него, а каменарите ги последваха отзад; Делиан чуваше пукането на кокалчетата им.

— Можете да обявите за пристигането на Подменения принц Делиан Митондион, най-младия син на Краля на здрача.

Феят дори не примигна.

— Има ли принцът резервация?

Делиан не спираше да върви.

— Моля ви, Ваше Височество — промърмори феят с успокояващ тон, обигран в техниките за справяне с откачени типове, за какъвто несъмнено смяташе Делиан, — това не е непреодолима трудност. Имаме цяла секция, запазена изключително за гостуващи краски особи; ще се съгласи ли принцът да ме последва?

Делиан знаеше със сигурност какво го очаква, ако го направи: зверски бой в някоя тъмна стая, кървящото му, безчувствено тяло — изхвърлено на улицата край мехура за назидание на останалите.

— Няма да е необходимо — рече той. — Не съм дошъл за представлението. Дойдох да се видя с Киърандел.

— Моля ви, господине; боя се, че съм длъжен да настоя.

Ръце, по-здрави от планински корени, се впиха в лактите на Делиан. Двамата каменари го накараха да се наведе напред с онази лекота, която се постига с придобиването на опит. Отстрани изглеждаше, че на госта внезапно му е станало лошо и не може да върви без помощта им; всъщност ботушите му едва докосваха калдъръма. За миг умората взе връх и той изпита детинско удоволствие от това, че го носят, макар ръцете да го боляха от стискането им — но те го поведоха в погрешната посока. Той запъна краката си в земята и отвори съзнанието си.

Високо над главите им дъгата на щита засия под мисловната светлина, излъчвана от вихъра на Потока. За една секунда Обвивката му се разрасна до размерите на петнайсет човешки ръста, докосвайки щита, а в следващия миг Делиан улови хармонията му и настрои Обвивката си към нея. В идеален резонанс Обвивката проби магическия свод и се докосна до сребърната лента, вплетена във вихъра от Сила. Внезапно всички светлини угаснаха.

Тъмнината се спусна като чук.

Внезапното изчезване на безбройните цветни светлини зашемети тълпата и тя потъна в неподвижно мълчание; същото направиха лакеите и дори впрегнатите в каретите коне — сякаш бяха ослепели. В продължение на една безкрайна секунда улицата потъна в пълен мрак и абсолютна тишина като дете, което затаява дъх, преди да потърси чудовището под леглото си.

И тогава Делиан лумна в пламъци.

Той гореше като факла, като клада, като хиляди магнезиеви фойерверки, запалени едновременно; гореше така, сякаш всяка кандела светлина, която озаряваше „Залагащия пришълец“ като слънце, се беше вляла в огъня, изригващ от плътта му. Двамата лакеи каменари нададоха вой и отстъпиха със залитане от него; от обгорените им длани се вдигаше дим. Феят във вечерния костюм закри с ръце очите си и изпищя като уплашено дете.

Опърпаните дрехи на Делиан изгоряха за миг и вятърът отнесе пепелта им в нощта. Косата му бе изпепелена. Голата му кожа носеше белезите на зле изцелени скорошни рани; по черепа му като змия се виеше крив белег като от удар с меч. Едното му бедро беше почервеняло и подпухнало, почти два пъти по-дебело от другото, а пищялът на другия му крак беше леко изкривен в средата, а на мястото на кривината се виждаше костен възел с размера на юмрук.

Гол, плешив, обгърнат в пламъци, той крачеше по пурпурния килим към входа, оставяйки след себе си пламтящи отпечатъци.

Всички се отдръпваха от пътя му, с изключение на едно от огретата, по-смело или по-глупаво от останалите; то замахна колебливо към него с алебардата си. При първия си досег до пламъците, които се вихреха около Делиан, острието се стопи и се разтече в локва от нажежен до бяло метал в краката му, а дръжката се превърна в червени въглени.

Пламъците, които се отразяваха в очите на присъстващите, придобиха цвета на страх.

— Дойдох да видя Киърандел — каза Делиан. — Нямам време за любезности.

Във въздуха пред него се появи слабо сияние и от нищото изникна една висока фея, сякаш преминала през невидима врата, отворена във въздуха.

По-висока от Делиан и още по-слаба, облечена във вечерна рокля, която блещукаше като изтъкана от диаманти, тя притежаваше грациозността на реещ се ястреб. Платинената й коса бе събрана високо над заострените й уши в сложна прическа, а очите й проблясваха с цвета на парите като сребърни монети, хлътнали в черепа й. Зъбите, които безкръвната й усмивка разкриваше, бяха дълги и остри като игли, а нокътят на пръста, с който го посочи, беше изпилен и лакиран така, че да наподобява стоманен нокът на граблива птица.

— Ти — произнесе тя. — Определено знаеш как да обявиш появата си. Работа ли търсиш?

За миг Делиан просто застина на място, наблюдавайки я през пламъците. След това промълви:

— Киърандел…

— Моля да ме извиниш, каква недосетлива домакиня съм аз — прекъсна го небрежно тя. — Какъв срам; как съм се навлякла. — И само с едно помръдване на раменете роклята й се свлече по слабото й тяло и остана скупчена на килима. Тя я прескочи и абсолютно гола тръгна към него, разпервайки спокойно ръце. — Така по-добре ли е?

Челюстта на Делиан увисна. Зърната й бяха боядисани в същия цвят като очите и изглеждаха също толкова твърди, колкото и метала, който имитираха. В тази секунда на пълно изумление огънят, който го защитаваше, угасна.

Той дори не беше забелязал блещукането на Обвивката на Киърандел и в един противен миг осъзна защо; Киърандел изобщо не беше тук. Той бе видял просто една Фантазия, проектирана от някое безопасно място, вероятно само за неговото съзнание. И докато я гледаше със зяпнала уста, тя бе издигнала отново щита над главите им и го беше отрязала.

Струваше му се, че бе направил голяма грешка.

Още преди да започне да разширява Обвивката си, насочвайки я в друга посока, някой метна тежка мрежа върху главата му; плетеницата бе дебела и масивна, и когато тя се обви около него, образите на Киърандел и нейната рокля се изпариха като изтрити от невидима ръка. Нечий тежък юмрук го запрати към вратата и той не успя дори да изтегли достатъчно от Потока, за да се подсили и да разкъса мрежата — върху нея проблясваха алените пламъци на някаква противодействаща сила, която блокираше всичките му усилия. Едно огре го сграбчи за глезените, събори го на пода и го оплете в мрежата.

След това го метна на гърба си като коте в торба.

— Май като зи напузнал гората зи, не зи проучил какво зтава в града, а, горзки?