Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (71)

8.

Лежеше до Тан’елкот и усещаше как повърхността на покрива охлажда нагорещеното му тяло. Болката едва започваше, но той вече знаеше, че ще бъде тежко. И въпреки това в момента беше доволен да лежи под звездите и да се радва на усещането, че е жив.

— Защо? — попита Тан’елкот; гласът му беше плътен, сякаш се опитваше да потисне ридание. — Защо? Аз съм твой враг. Защо направи това?

— Не знам — отговори Хари. — Стори ми се добра идея в онзи момент. — Той се усмихна на гиганта с окървавените си устни. — Може би просто исках да чуя как ми благодариш.

Тан’елкот се извърна.

— Моят Давид — промърмори той. — О, моят Давид…

— Какво, жалиш шибаната си статуя? — Хари се надигна в седнало положение. — Твоят живот или статуята — кое би предпочел да спасиш?

Тан’елкот закри лицето си с длани.

— Един творец никога не бива да бъде изправян пред такъв избор.

— Никой не те е изправял пред него — напомни му Хари. — Никой не те е питал.

— А аз не съм те молил за помощ — промълви Тан’елкот с горчивина. — И затова няма да получиш моята благодарност.

Както си седеше и гледаше бившия император, Хари осъзна, че всъщност не се нуждае от благодарността му.

Стар, уморен, очукан от живота, полусакат…

Все още го мога.

Той се озъби на луната.

Все още го мога, мамка му!

Това усещане си струваше изгарянията.

— Хайде, размърдай се — подхвърли той рязко. — Завържи за нещо шибания кабел, за да можем да се спуснем от покрива.

Докато Тан’елкот завързваше кабела към зъбеца на направения във вид на крепостна стена покрив на Екзозеума и се спускаше надолу по стената, Хари Майкълсън оценяваше понесените загуби.

На Дънкан вече не можеше да му се помогне; Социалната полиция беше впила в него булдогските си челюсти и нямаше да го пусне, докато не му изпие кръвчицата. Фейт щеше да издържи; колкото и тежка да беше ситуацията й, колкото и самотна и вероятно уплашена да беше сред чужди хора, тя не беше застрашена от непосредствена опасност. Шанкс не беше от онези, които биха изтезавали или убили безпомощно дете само за забавление; тя би изтезавала или убивала безпомощни деца единствено когато има изгода от това. Тан’елкот вече не се нуждаеше от помощ; беше предупреден срещу каква заплаха е изправен и можеше да се обърне за помощ към приятелите си Незаети.

А самият Хари…

Спасението му можеше да му струва нещо повече от собствения му живот.

— Спуснах се! — извика му Тан’елкот от тротоара долу.

Вместо отговор Хари се отдалечи от димящия купол към съседния, на няколко ярда разстояние; облегна се на него, притискайки длани към бронираното му стъкло, и погледна надолу през яркото сияние от фигурата на Палас Рил, към мястото, където восъчният Каин беше скочил към острието на восъчния Бърн. Беше преживявал този миг толкова много пъти през последните седем години, че сега не можеше да каже със сигурност дали у него са се съхранили собствените му спомени, или спомените за спомените; никога не беше имал куража да гледа куб със записа, за да си опресни паметта.

Но в едно нещо никак не се съмняваше: през онзи ден на пясъка, когато знаеше, че ще умре, беше по-близо до щастието откогато и да било.

Е, добре — помисли си той, гледайки восъчния Каин. — Добре. Сега разбирам.

Каин беше умрял на арената през онова горещо есенно пладне. През последвалите седем дълги години Хари не бе бил нищо повече от гниещия труп на Каин.

Майната му. Ако да умреш беше нещо специално, нямаше да позволяват на всеки да го прави.

— Спуснах се! — извика отново Тан’елкот отдолу. — Идваш ли?

Хари се приближи до ръба на покрива на Екзозеума. От паркинга между Студията и Екзозеума излизаха с рев колите на службата за безопасност, някъде отдалеч се чу и ревът на пожарна сирена. Той погледна надолу към Тан’елкот.

— Не си ме виждал — извика той, докато издърпваше кабела и го намотаваше на ръката си. — Не съм идвал. Измъкнал си се сам. Разбра ли ме?

— Какви ги говориш?

— Нямам време да ти обяснявам. Отивам да спасявам света.

Той издърпа кабела докрай и свали примката от каменния зъбец.

— Каин? — извика Тан’елкот отдолу.

Той едва не му отвърна машинално „Казвам се Хари, мамка му!“, но размисли. Застина за секунда абсолютно неподвижен, наслаждавайки се на усещането.

После се наведе над назъбения парапет.

— Да? — попита той. — Какво?

— Това е и мой свят, Каин — отвърна Тан’елкот. — Успех!

— Благодаря! — Той докосна слепоочието си, имитирайки козируване. — И на теб.

После се обърна и побягна към тунела, съединяващ Екзозеума и Студията.