Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (4)

4.

Залите за ръкопашен бой са точно над фитнесзалата, на горния етаж. Двете помещения са с различен размер и конфигурация, но и двете имат подове и стени, покрити с трисантиметров пласт сорботан, за да се сведат до минимум нараняванията от удари. Сорботанът на една от стените е прозрачен и покрива огледало, необходимо, за да може човек да наблюдава движенията си.

Двамата с Майкълсън се срещнахме в една от залите. Аз вече бях намъкнал задължителната полуброня: сантиметър сорботан покриваше лактите ми, коленете, жизненоважните вътрешни органи, главата и врата. Майкълсън носеше своята пропита с пот памучна риза, провиснал черен панталон и нищо друго.

— Не си си сложил броня — казах.

Той ми се усмихна презрително.

— Гениално, Бизнесмомче. Как успя да се сетиш?

За да се успокоя, си представих ярка картина на нощното небе на Отвъдие и силуета на дракон на фона на пълната луна. Ако не успеех да се справя със задачата, тази мислена картината щеше да ми остане единственото нещо, което някога щях да видя.

— Е — започнах аз, — хайде, бронята е задълж…

Но преди да успея да завърша, той ме удари от дузина посоки едновременно.

Усещането беше такова, сякаш съм попаднал във вършачка — той ме блъскаше с колене в незащитените бедра и с юмруци и лакти в ребрата, с чело — в слънчевия сплит, и преди да осъзная какво всъщност ми се случва, предпазната маска на лицето ми беше паднала на пода, ръцете ми и краката ми кой знае защо не можеха да се движат и цялото тяло ме болеше.

— Ще ми кажеш ли отново онова за работническите отрепки, а? — Гласът му звучеше в ухото ми монотонно и рязко и изведнъж осъзнах, че мога да умра тук.

Ако поискаше, той можеше да ме убие. Лесно.

И щеше да му се размине: нещастен случай по време на тренировка; щеше да продължи да си живее живота, а моят щеше да секне мигновено.

И изглежда, много му се искаше да стане така.

Странно е това чувство: вътрешностите ти стават като вода, цялата сила се отдръпва от ръцете и краката ти, очите ти се наливат със сълзи — навярно това е детски инстинкт, да се направиш на слаб и беззащитен, с надеждата да предизвикаш ответния родителски инстинкт. Но по някакъв начин бях сигурен, че точно този инстинкт отсъства у Майкълсън.

Подсмихнах му се подигравателно от пода.

— Ааа, извади късмет.

Миг на смаяно мълчание — и после той ме пусна, защото се смееше твърде силно, за да успее да ме задържи. Аз също успях да се подхилна, после се завъртях, седнах и започнах да попипвам ставите си, за да видя дали всичко си е на мястото.

— Божичко! Не мислех, че някой е способен да направи такова нещо; не и толкова лесно във всеки случай. Знаеш ли, че съм почти най-добрият в класа си по ръкопашен бой?

Майкълсън изсумтя подигравателно.

— Да. Ти си почти най-добрият по всичко в класа си. Но това не означава, че си имаш и най-малка представа за тези неща.

— Знам, Хари. Затова и се обърнах към теб.

Хари приседна и обхвана коленете си с длани.

— Слушам те — каза той, но в очите му се долавяше явна подозрителност, онова вечно „какво искаш от мен?“ на хората от ниските касти.

— Чух, че едвам ще избуташ ръкопашния бой — казах. — И чух още, че единствената причина да не се провалиш — както го казвате вие, Работниците — е, защото можеш да размажеш всеки друг студент в класа си. Аз заминавам за Отвъдие след четири месеца и си мисля, че има някои неща, които мога да науча от теб и които няма как да науча от Толмън.

— Толмън е малоумник — рече Майкълсън. — За него е по-важно да те накара да направиш нещо по неговия начин, отколкото да те научи на нещо, което ще ти помогне да оцелееш.

— Точно на това искам да се науча. Как да оцелея.

— А аз какво печеля от това?

Свих рамене.

— Шанс да скъсваш от бой Бизнесменско синче всеки ден в продължение на четири месеца.

Той ме измерваше дълго време със студен поглед. Борех се с желанието си да се размърдам. Най-накрая Хари с едно плавно движение зае бойна поза.

— Ставай.

— Няма ли да си сложиш бронята?

— А според теб трябва ли да си я слагам?

Въздъхнах.

— Няма значение.

Застанах срещу него и заех неговата поза. Знаех, че няма намерение да ми вика „Готов… Бой!“ като в учебните спаринги, така че бях подготвен, но той изведнъж стрелна поглед надолу, към слабините ми. Веднага свалих ръце, за да се предпазя от ритник там, и той моментално заби такъв шамар в лявото ми ухо, че черепът ми закънтя.

— Първи урок. Това се нарича измама на зрението, Хансен. Всеки път, когато те видя да ме гледаш в очите, ще получаваш по шамар.

Тръснах глава, за да се отърва от звънтенето в ушите ми, и вдигнах ръце. Майкълсън се тупна в гърдите.

— Гледай тук. Винаги гледай тук. Така обхващаш с поглед цялото тяло — очите лъжат, Хансен, но гърдите винаги са честни. А ритникът в слабините не се блокира с ръце, а се поема с бедрото. Всеки път, когато отпуснеш ръце, ще получиш шамар. Разбираш ли ме?

— Да, мисля, че започвам да…

Той ме измлати с десен ъперкът под сърцето и ми изкара въздуха.

— Втори урок. Най-подходящият момент да удариш някого е, когато си е свалил гарда. Най-подходящият момент да спипаш някого със свален гард е, когато дърдори нещо. Когато говориш, мислиш какво ще кажеш след това, а не…

Измлатих го внезапно право в зъбите. Кокалчетата ме заболяха адски. Той отстъпи няколко крачки и докосна устата си. Пръстите му веднага се обагриха в червено и той ми се ухили.

— Знаеш ли — каза, — може би даже има съвсем минимален шанс да започна да те харесвам.

Това започва да се получава — помислих си. — На път към Отвъдие съм.