Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (56)

3.

Делиан лежеше в тъмнината, свит в зародишна поза от болка. Болката го парализираше, правеше го напълно безпомощен, треперещ на студения, твърд под. Намираше се само на една крачка от дивана, на половин стая от леглото, на което можеше да легне, но единствените движения, които бяха способни да извършат крайниците му, бяха неравномерни нервни потрепвания, мъчителни конвулсии — нещо между раздираща кашлица и ридания без сълзи.

Никога не си беше представял, че в света има толкова много болка.

Въргалянето в подножието на скалата в Божиите зъби с два счупени крака беше нищо; краката му сякаш имаха в себе си някакъв прекъсвач, трансформатор, който спираше болката. Но сърцето му…

Разядено от киселина, то бе оставило димяща дупка в гърдите му, засмукваща празнота, която виеше от скръб. Тази болка ставаше все по-силна. Отдавна вече не беше непоносима; искаше му се да вие, но дупката в гърдите му бе погълнала твърде много от силата му. Не можеше дори да хлипа. Можеше само да лежи на студения под и да страда.

Беше донесъл лудост и смърт в този град.

Глупостта му — обикновената безразсъдна небрежност — беше убила Киърандел и Тъп, и прислужника й Заки, и красивата проститутка с разрязаното лице, и каменаря лечител Парк, и огретата пазачи…

и…

и…

и…

Първата мисъл на Киърандел бе да запечата сградата — да спаси града, като изгори до основи „Залагащия пришълец“ със себе си и всички останали, заключени вътре. Тя знаеше какво я очаква; с всяка клетка на тялото си беше преживяла заедно с Делиан смъртта на младия фей в селото край Диамантената мина. Да загине сред писъци в огъня, да усеща вонята на собствената си горяща плът, бе много по-приятно от онова, което бе преживял младият фей.

Но дори това беше безполезно; тя бе изгубила всяка надежда да забави разпространението на инфекцията. Не можеше да спаси нищо.

„Залагащият пришълец“ беше бардак, казино, атракцион за туристи от всички краища на Империята. Инфекцията, която той бе донесъл тук, вече се беше разпръснала из града и щеше да потече из цялата Империя, по артериите на Великия Чамбайген, като отровената кръв в ранен крак.

Как можеше да е толкова сляп?

След минута-две той щеше да се изправи. Щеше да отиде в съседната спалня, където Киърандел седеше в тъмнината заедно с Тъп, Заки и Пишу, отговорника на нейния етаж. Щеше да си вземе чаша и да я напълни с виното, което те пият в момента.

Той си спомни за Сократ, който изпил отровната отвара от бучиниш и започнал да крачи напред-назад из клетката си, за да я разпръсне по-бързо из тялото си; съмняваше се, че би могъл да го направи. Не беше съвсем сигурен, че ще успее да го изтърпи. Киърандел беше по-силна: тя бе влязла с твърда крачка в спалнята си, сякаш бе изоставила всички страхове и съмнения в някакъв друг свят.

От друга страна, на нея й тежеше само собственото й бъдеще. Делиан бе смазан от миналото си.

Той се надяваше, че от другата страна на чашата с вино, очакваща го в съседната стая, щеше да открие единствено тъмнина и край на болката си — но ако не беше така, ако трябваше да изтърпи някакво наказание за престъпленията си, той бе готов да го приеме. Дори най-ужасният ад нямаше да успее да го нарани по-силно от това.

Една малка студена ръка се притисна към бузата му, по шията му се плъзнаха пръсти, които сякаш търсеха пулс. Това обикновено докосване му подейства толкова успокояващо, толкова утешаващо, че той не можа да се отдръпне от него. Хладната ръка като че ли изтегляше болката, както мокра кърпа — треската. Той потрепери, сякаш нещо вътре в него се вкопчи в отиващата си болка, както се свиват краищата на рана около накрайника на стрела, ако бъде издърпвана твърде бавно.

— Шшт, всичко е наред — разнесе се успокояващ женски глас. — Всичко е наред, аз съм тук. — Дъхът й ухаеше на зелени листа, обърнати към слънцето, на зряло жито в полето, току-що измито от дъжда.

— Не — отвърна Делиан. Тя бе отнела достатъчно от болката му и той установи, че вече може да се движи, може да говори. Отдръпна се бързо от ръката й. — Не, нищо не е наред. Ти ме докосна. Сега ще умреш.

— Не съм толкова лесна за убиване — отвърна му нежният й глас. — Отвори очи, Крис Хансен. Аз ти нося блага вест.

— Какво? — рече Делиан. — Как ме нарече?

Когато отвори очи и видя лицето й, дъхът му секна.

Тя сияеше в тъмната стая със своя собствена светлина, като самотен слънчев лъч, приел нейната форма: малка, слаба човешка жена с обикновено облекло, тъмна коса, обрамчваща овално лице с доста обикновена красота, което не се отличаваше с нищо особено, с изключение на бликащата от него спокойна сила; блещукащ ореол от толкова пречистен и концентриран живот, че още щом я зърна, всички негови предишни представи за красотата се стопиха като ледена висулка в пещ. Докато я гледаше, Делиан не можеше дори да си представи лицето на друга жена.

Гърдите му се изпълниха с благоговение.

— Коя… — Дъхът му секна. — Коя си ти?

— Наричат ме Палас Рил.

— Кралицата на актирите? — изрече неволно той; Палас Рил бе името на владетелката на демоните в елкотанския пантеон, булка на злия Принц на Хаоса — но никоя от гравюрите или стенните рисунки на елкотанците не показваше подобна жена.

— Щом така ти харесва — отвърна тя.

Наелектризиран, Делиан се изправи на крака; после отстъпи назад и премина в ментално зрение.

— Не искам нищо от човешките богове — рече предпазливо той.

Тя се изправи бавно и тъжно и на лицето й потрепна лека усмивка. Обвивката й изпълни стаята и продължи да се разширява; той не виждаше границите й и тя грееше като лятно слънце.

— Аз съм и човек, и бог — но не съм човешки бог. Знай, че съм твой приятел, Крис Хансен…

— Защо продължаваш да ме наричаш така?

— … и аз съм отговорът на твоя зов за помощ.

Делиан се спря зашеметен и се олюля, безпомощен пред наплива от болка и нужда, които отново изпълниха гърдите му — забравени за миг, те се завърнаха с нова сила.

— Как…? Кой…?

— Наричат ме с много имена. Първият народ ме зове Ейяларан.

Обвивката й го обгръщаше, обвиваше, загръщаше го в пашкул от спокойствие; за части от секундата той се отпусна…

И се прехвърли в нея.

Тя се вля с тътен в него; за миг той бе изпълнен до пръсване, изпълнен отвъд болката, но в това имаше още нещо, много повече, сякаш някакъв жесток великан бе излял цял един океан в гърлото му. От писъка на орела, който се рее над Седлото на Хрил, до тихото цвърчене на тритон, който се излюпва в калта на Теранската делта, от поскърцващите на вятъра стари клони в горите на Ларикал до бълбукането на ручейчетата, които мият обраслите с мъх камъни под Брега на простолюдието — тя нахлу в него със сила, която би могла да взриви черепа му и да разпръсне из стаята димящите парчета от мозъка му…

— Достатъчно — рече жената и потокът секна изведнъж, сякаш някаква врата се затръшна пред него в ума му. — Внимавай кого докосваш, Крис; за такива като теб има доста опасности.

Делиан отстъпи назад, ахна и притисна длани към лицето си; безумното въртене на окръжаващите го стени постепенно замря. Той се поклони дълбоко и почтително се отпусна на колене.

— Простете ми, господарке моя — изрече той официално на елфически, преклонил глава пред нея. — Не Ви познах.

— Смирението ти издава човешкия ти произход — отвърна мрачно тя на същия език. — Първородните не коленичат пред Мен; правилно е да ме посрещнеш с целувка, защото аз съм твоята майка и твоята сестра, и твоето дете.

Делиан се изправи и я прегърна; изненада се, че е по-висок от нея и че тя изглежда толкова крехка в ръцете му.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Не губи надежда — отвърна тя. — След няколко дни една нова болест ще нападне този град и цялата страна. Който я преболедува, повече не трябва да се страхува от ХРВП.

— Не разбирам.

— Така ще победя чумата. С нова чума, която създава имунитет срещу другата.

— Можеш ли да го направиш?

— Мога. Затова не трябва да губиш надежда.

— Надежда? — повтори той. — Имунитет… о, сърцето ми! Киърандел! Киърандел, спри!

Той влетя в съседната спалня.

Онова, което се разкри пред очите му, приличаше на край на веселяшко празненство: телата бяха проснати върху широкото легло или седяха отпуснати в удобните кресла, сякаш спяха…

Заки се беше свлякъл върху един широк стол и брадичката му бе опряна в гърдите. Пишу лежеше на леглото, скръстил спокойно ръце на гърдите си. Тъп се беше свила на една възглавница върху тоалетната масичка.

Киърандел се беше свлякла на пода като счупена кукла. Лежеше на килима до крака на леглото и Делиан се отпусна на колене до нея. Дългите й, почти безплътни крака бяха извити под тялото й; ако се събудеше, щяха доста да я болят.

Той докосна разпиляната й сребърна коса.

— Само ако беше почакала малко — прошепна той.

Мекото сияние на горски залез озари стаята. Богинята стоеше зад гърба му.

— Тя се страхуваше — каза Делиан, галейки разсеяно косата на Киърандел. Гласът му ехтеше кухо, като в ограбена гробница. — Всички се страхуваха. Тя знаеше какво я чака. Не можеше да се изправи пред подобна смърт — не можеше да гледа тях…

— Смяташ ли, че ако можеше, щеше да предпочете да живее?

— Дали аз…? Щеше ли…? — Делиан се обърна и в очите му проблесна надежда. — Питаш ли ме?

— Онези, които са живи, не трябва да умират от тази отрова — рече богинята. — Можеш ли да понесеш бремето от връщането им?

— Аз… да! Да, всичко… всичко…

— Това не е приказка, Крис — каза богинята със строг глас. — Няма да приема думата ти, когато сам не знаеш какво говориш. Онези, които преживеят отравянето, ще останат заразени. Не мога да ги изцеля направо.

— Ти… не можеш ли? Защо не?

— ХРВП не е точно живо същество. Лечителските ми сили са огромни, но не се различават от останалите: аз мога само да стимулирам естествените процеси. ХРВП не е естествена болест; тя е генномодифицирано биооръжие… — тя изненадващо използва английски думи — и естествените съпротивителни сили на организма не могат да се защитят от него. Ако стимулирам процесите в тялото, само ще им донеса бърза смърт.

— Но аз…

Богинята го прекъсна, вдигайки ръката си.

— Ваксината, която си получил като дете, е друг генномодифициран вирус. — Тя продължаваше да вкарва английски думи в западния диалект. — И в края на краищата аз точно така ще спра инфекцията: ще създам противовирус, който ще блокира рецепторите, с които се свързва ХРВП. Ако приятелите ти бъдат изложени достатъчно бързо на въздействието му, това може да спаси живота и разсъдъка им.

— Може?

Богинята кимна.

— Ще имат шанс, но само това. Може да се окаже, че си ги призовал от милосърдната смърт, за да ги предадеш на мъчителната.

— Колко… колко дълго? Колко ще чакам, преди…

— Мисля, че ще приготвя противовируса за четири дни.

— Значи имат някакъв шанс. Ще поема този риск — рече Делиан и се изправи на крака. — Добре, а каква е уловката?

Богинята леко поклати глава.

— Това е уловката, Крис. — Тя посочи телата. — Двама от тях все още имат достатъчно сила, за да бъдат спасени; ако подсиля сърцата им и ускоря работата на черните им дробове, за да преработят отровата, тя ще се измие от телата им, преди да ги убие.

— Двама? — промълви Делиан. — Само двама?

Тя кимна.

— Този мъж — Пишу на леглото — е имал слабо сърце. Вече е мъртъв. А метаболизмът на онова дървесно духче…

Тъп… О, Киърандел, как ще го преживееш?

— … е твърде бърз. Умряла е в мига, в който е изпила отровата. И така, Крис Хансен, твоята приятелка може да не ти благодари заради това, че си я върнал към живота. Можеш ли да й помогнеш да живее с вината за онова, което е сторила?

Делиан погледна към Киърандел.

Ако греша, останала е достатъчно отрова. Щом разбере какво става, тя може сама да направи своя избор.

Делиан кимна: на богинята и на себе си.

— Да — рече той. — Да, мога.

— Тогава е сторено — промълви богинята.

Толкова просто — без никакъв жест, без дори най-слабата поява на сияние около тях. Плиткото накъсано дишане на Киърандел премина в дълбокия бавен ритъм на съня.

Сега той установи, че е възстановил способността си да плаче.

— Баща ми… — мъчително произнесе той. — Семейството ми… Митондион… Когато приготвиш противовируса — дотогава целият Митондион ще бъде заразен…

— Митондион е извън пределите на силата ми — отвърна богинята. — Тя произлиза от реката — отвън границите на моя речен басейн аз съм сляпа и глуха и общо взето, безсилна. За да бъдат спасени, лекарството трябва да бъде отнесено при тях, както се е случило с болестта.

— А ти как… тоест кога… — Торонел, прошепна разбитото му сърце. Ако тя се беше появила преди две седмици, дори преди една… — Къде беше? — Сърцето му проплака истинския въпрос: Защо се забави толкова?

— Бях на Земята — отвърна простичко тя. — Както сам каза, аз съм и Кралица на актирите. Ти ме призова и аз дойдох.

— Аз… те призовах? Искаш да кажеш чрез Дж’Тан? Актира?

Сияйните й бездънни очи се впиха в неговите.

— Хари Майкълсън помоли да не го забравяш.

Палас Рил отстъпи встрани и реалността се завихри около нея: перспективата се изкриви неуловимо бързо — сякаш оставайки в стаята, тя изведнъж се отдалечи на половин миля, а след още една крачка изчезна.

Делиан стоеше като сраснал със земята, трепереше и дишаше тежко.

Хари… Майкълсън?

Киърандел се размърда в краката му и проплака; Делиан веднага коленичи до нея и повдигна главата й в скута си.

— Шшт — прошепна той. — Шшт. Всичко е наред. Аз съм тук. Всичко е наред.

И за миг си повярва, че казва истината.