Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (41)

6.

Л’джанела е приклекнала в оттатъшния край на просеката, далеч от угасналите въглени на снощния ни огън. Тя е обгърнала тялото си с ръце и трепери, макар че утринта не е студена. Отхвърлила е Сливането заради моята заповед — заради моята лъжа — и затова използва просто думи, за да опише ужаса си. Езикът не е бил създаден, за да носи толкова непосилен товар, но хрипкавият й, треперещ, безцветен глас е достатъчно красноречив. Най-хубавите ми спомени за Л’джанела са как се смее звънливо на някой номер, дори да е погоден на нея; да я видя разстроена и толкова уплашена, ми въздейства също толкова болезнено, както и историята, която разказва.

Продължителното мълчание на каменарите от Диамантената мина вече си има своето обяснение, също както и съдбата на легатите, които изпрати баща ми. Едва успявам да чуя думите й през гръмотевичното пулсиране на кръвта в ушите ми, но смисълът е пределно ясен.

Мъничкото, лениво, рядко населено човешко херцогство Трансдея, някога мирна земеделска страна, чиято единствена друга индустрия бе гостоприемното посрещане на пътуващите по Северозападния път, се беше превърнало в колосален, жаден за нови владения мравуняк. Под водачеството на загадъчен народ, наричащ себе си артани, то бе погълнало Диамантената мина, сякаш вековното свободно каменарско владение никога не бе съществувало; планините, някога толкова обичани от каменарите, се бяха превърнали в пустош от открити мини и гигантски хидравлични машини, които ежедневно отхапваха от планинските склонове стотици тонове земя.

Новините стават още по-лоши: докато Л’джанела описва машините в минните ями, задушаващо усещане за дежа вю стяга гърлото ми: огромни тромави метални гребла, които изригват черен пушек и реват от глад, плугове на колела, съединени с плоски железни вериги. Виждам ги в съзнанието си може би по-ясно и от нея. Израснал съм с тези машини.

Баща ми — първият ми баща, родният ми баща — ръководи корпорация, която строи подобни машини, затова инстинктивно се досещам кои са артанците.

След това Л’джанела разказва за оградата, която ги заобикаля, ограда, подкрепяна от метални колове, построена от вертикално свързани зигзагообразни жици; с пръст рисува формата им и ни разказва за спираловидните жици, поставени отгоре им, намотки с остри бодли, стърчащи по извивките им. Това също си го представям много ясно: телена ограда, върху която е монтирана бодлива тел.

Торонел улавя погледа ми и върху бледото му потно лице проблясва обвинение; той се е досетил за истината. Устата му се отваря, сякаш се кани да заговори, но после я затваря; преструва се, че се извръща настрани, но тайничко ми хвърля коварни погледи с крайчеца на кървясалото си око.

О, господи — всички богове, човешки богове, всеки, който е готов да ме изслуша, — моля ви, нека тази пот да е от страх и отвращение, а не от треска. Нека тези коварни погледи да изразяват просто омраза.

Л’джанела продължава безмилостния си разказ. На интервали по дължината на оградата висят тела — трупове, скелети, някои все още покрити с парцаливи дрехи, повечето на каменари, някои на първородни, дори има няколко мънички дървесни духове — краката им не стигат до земята, ръцете им са разперени, китките — привързани към оградата. Разпнати.

Разпнати от артанците.

Вече не мога да погледна към Торонел; достатъчно е само да го стрелна с поглед, за да започна да обяснявам; думите ще потекат от устата ми, колкото и да се опитвам да ги спра. Но това не са моите хора, искам да извикам. Не го е направил моят народ, а някой друг, някой чужд, някой, в който не тече моя кръв, кръвта на моя свят. Дори сега, когато съм достатъчно пораснал, за да съм наясно, продължавам да изпитвам конвулсивно отвращение към ужасиите, на които сме способни.

След двайсет и седем години, прекарани като магьосник на първородните, аз продължавам да се ненавиждам заради човешкия си произход.

Но не трябва да показвам нищо от това пред Л’джанела. Тайната на произхода ми принадлежи на дома Митондион, на самия Т’фарел Рейвънлок още от деня на моето осиновяване; не е моя, за да я разкривам.

Мислите блуждаят в ума ми, но Л’джанела отново привлича цялото ми внимание. Осъзнавам, че тя обяснява защо се е върнала сама, за да докладва, защо е оставила назад Килани и Финал:

— Те наблюдават и ни чакат да се присъединим към тях. Докато наблюдават, съчиняват Песента на войната.

Усещам как погледът на Торонел прогаря слепоочието ми; не смея да се обърна към него.

— Не могат да го направят.

Торонел проговаря за пръв път с продран, дрезгав глас.

— И защо да не могат?

— Песента не може да бъде изпята без позволението на дома Митондион — казва Л’джанела, — но, Подменени, Диамантената мина се е намирала под защитата на твоя дом повече от хиляда години, още от времето на Панчасел Злополучния. Каменарите от Диамантената мина са наши братовчеди; нима разкъсването на земята им не е достатъчна тема за Песента на войната?

— Нямам предвид това.

— А какво имаш предвид? — изхриптява горчиво Торонел. — Какво? Кажи ни.

Л’джанела продължава, преди да успея да намеря нужните думи.

— Подменени, хората от Трансдея вече са ни обявили война. Легатите, които изпрати баща ти — не ме ли чу? Техните тела висят на онази ограда! Братът на Финал виси на онази ограда: Куелиар. Мъртъв. Можеш ли да си спомниш звука на неговия смях и да не изгаряш от желание за война?

Няма значение. Раздиращата болка в гърдите ми заплашва да свие гърлото ми и да задуши думите, но въпреки това аз успявам да ги произнеса.

— Никаква война. Няма да има война.

Торонел се изправя.

— Не ти имаш думата за това. Тук аз съм най-възрастният. Сега ще отидем и ще чуем песента им.

— Рони, не, по дяволите! Не знаеш в какво се замесваш.

— А ти знаеш? Как така? Искаш ли да ми обясниш?

Той знае, че не мога, не и пред Л’джанела; наистина ли е болен? Затова ли се заяжда така?

Ще се наложи ли да го убия?

Той ме поглежда така, сякаш мислите ми са се изписали на челото. Очаква решението ми.

А аз вече знам: ще отстъпя. Имам ли друг избор?

— Добре — изричам аз, победен. — Да идем да чуем Песента им.