Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (129)

11.

Величеството се промъква през вратата на килията ми като лисица, на която й се причува лай на кучета. Мърда в дрехите си, сякаш нещо пъпли по кожата му и облизва потта от горната си устна. Последните няколко години не са му се отразили добре: доста е наддал, но бузите му въпреки това са увиснали и под очите му има тъмни торбички. Линията на косата му се е преместила някъде на север към Бялата пустиня. От двете му страни стоят двама от Божиите очи.

— Каин, дойдох тук от уважение към факта, че някога ми спаси живота — казва той, почесвайки със средния пръст на дясната ръка ъгълчето на устата си. — Но ние не сме приятели и не можеш да очакваш специално отношение от мен. Когато се обърна срещу Нашия господар Ма’елкот, ти пожертва и приятелството ни.

Почесването в ъгълчето на устата е част от „Тихия Кант“, таен жестомимичен език на бандата, която ръководеше някога. Този знак означаваше: Присъстват врагове. Съдействай. Използването на средния пръст означаваше две неща — че и двамата офицери от Божиите очи са шпиони и че той трябва да се държи прилично пред тях.

По потта и треперенето може да се предположи, че се намира в ранен стадий на ХРВП — което би могло да означава, че офицерите шпиони са просто параноидна фантазия. От друга страна, Тоа Сител някога ръководеше Очите и най-вероятно има свои информатори сред офицерите им.

— Майната му на приятелството — казвам му аз и леко стисвам одеялото между палеца и показалеца ми: „Разбрах те.“ — Искам да сключим сделка.

— Няма сделка, която да ти спаси живота — отвръща той, почесвайки другия ъгъл на устата си с левия палец: знак за истина. — Ти ще умреш, както е планирано, в Деня на Възнесението.

Аха, обаче, честно да ти кажа, с нетърпение го очаквам; перспективата да прекарам остатъка от живота си в събиране на парчетата от разбития ми живот изобщо не ме радва.

Но аз ще избера как да умра.

Няма да позволя някой друг да решава вместо мен.

— Мога да ти кажа много неща — предлагам му аз. — Мога да ти кажа защо из целия град хората се избиват и защо нещата ще се влошат още повече. И мога да ти кажа какво можеш да направиш по въпроса.

Сега палецът, с който се бе почесвал по устата, тупва два пъти на същото място: Наистина?

Аз просто го гледам. Нека се чуди.

— И какво искаш за тази информация?

Поемам си дълбоко дъх и сплитам пръсти под претекст, че си пукам ставите.

— Искам да си тръгна по същия път, откъдето влязох в донжона: покрай Ямата. — Палците ми се докосват, докато произнасям „искам“, после се разделят за „да си тръгна по същия път, откъдето влязох“, докосват се за „в“, разделят се за „донжона: покрай“, докосват се за „Ямата“.

Величеството присвива очи, докато премахва думите от интервалите, за да образува изречение: Искам в Ямата. Очите му се опулват като преварени яйца.

— Да не си луд?

Съвзема се бързо и ми дава знак „разбрах те“, докато бързо обмисля своята реакция в малкия ни водевил.

— Ти си Врагът Божи, Каин. Само Негово Сиятелство може да те освободи. Не мога да повярвам, че искаш нещо такова.

Преструвам се, че чеша брадичката си с лявата си ръка, докато правя знака „истина“.

— Няма да е зле да го попиташ тогава. Надига се лайняна буря, Величество, и само аз мога да я надуша.

— Тоа В’Лич — поправя ме разсеяно той и поглежда поред към двамата офицери, сякаш се чуди какво да направи. Двамата стоят в отпуснати пози свободно, преструвайки се, че не ни обръщат внимание. — И как очакваш да попитам Патриарха такава глупост? — пита той, потривайки нервно ръце. — Обиди ме с това предложение.

Пръстите му се потриват един в друг на думите „обиди ме“.

Добре, картинката ми е ясна.

— И това е всичко? — казвам аз, примигвайки невярващо. — Това ли получавам, задето ти спасих безполезния неблагодарен задник? „Целувки, ще се видим в следващия живот?“ Кога стана такъв гъзолизец?

— Внимавай с езика — казва той с леден тон. — Говориш с имперски Херцог…

— Имперски Херцог, фъшкии. Говоря с един шибан бандит. Как бършеш от носа лайната на Тоа Сител? С език?

Лицето му пламва.

— Каин… — започва той, но аз съм в стихията си.

— Сигурно така си влязъл в Кабинета. Мислиш ли, че ако всяка нощ ближа дупката на тоя зомбиран духач, той ще направи и мен Херцог? Някога играл ли си на „какво обядва Патриархът“?

Божиите очи издават звуци, сякаш се давят, и тръгват към мен, но Величеството ги изпреварва. Той скача напред и сграбчва с двата си юмрука омазаната ми туника, повдигайки ме от леглото.

— Говори за мен каквото си искаш — ръмжи в лицето ми, — но никога не обиждай Патриарха. Никога, разбираш ли ме? Само благодарение на него успях да ти уредя тази килия — иначе щяха да те хвърлят в Ямата. Това ли искаш? — Той ме разтърсва силно, после още веднъж. — Това ли?

— Гостоприемството ти може да ми оближе задника — о, извинявай, не искаш да си разваляш апетита преди вечеря, нали?

Величеството ме хвърля обратно на леглото достатъчно силно, че да си ударя главата в стената и от очите ми да изскочат искри.

— Имаш доста необичаен начин за убеждаване на приятели, от които искаш услуга — отбелязва с леден тон той. — Мисля, че вече съм направил достатъчно за теб.

Той се обръща към единия от Очите.

— Кажи на сержанта от охраната, че повече няма да плащам за килията на този човек. Могат да го хвърлят в Ямата при останалите отрепки.

— Хей… — изричам неуверено аз. — Хей, Величество, стига де, само се майтапех…

— Името ми е Тоа В’Лич — отвръща той, — не че ще имаш възможността да го използваш отново. Ще се видим в Деня на Възнесението, Каин. — Прави кръгом почти като военен и излиза от килията.

— Хей, стига де — викам умоляващо след него, докато Очите излизат след него. — Не разбираш ли от майтап, мамка му?

Те заключват вратата и дърпат резето.

Хубаво е да имаш приятели.