Метаданни
Данни
- Серия
- Отвъдие (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blade of Tyshalle, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Велчев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Матю Удринг Стоувър
Заглавие: Острието на Тишал
Преводач: Васил Велчев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Дедракс“
Главен редактор: Андрей Велков
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Росен Дуков
ISBN: 978-619-150-455-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3583
История
- — Добавяне
5.
Рано на следващата сутрин, докато баржата се поклащаше лениво по протока на Великия Чамбайген под първите лъчи на изгряващото слънце, Гибелта на Каин отнесе на Хари копаня с гъста лещена каша със сланина, остави я до койката му и развърза едната му ръка, за да може да се нахрани с голямата дървена лъжица. Хари хапна един-два залъка и остави лъжицата.
— Добре ще е да я изядеш — каза Гибелта на Каин. — Така няма да те хранят в донжона.
— Все тая. Ще ми дадеш ли подлогата?
Гибелта на Каин подритна подлогата към Хари, изчака го търпеливо да се облекчи, после я изнесе навън и изхвърли съдържанието й в реката. Когато се върна обратно, Хари все още не беше започнал да яде; той лежеше на койката и се взираше безизразно в платното над главата му.
— Днес каква е програмата? — попита той, без да извръща глава. — Пак ли ще ме държиш за ръката?
— Не — отвърна Гибелта на Каин. Той се отпусна бавно на пода във воинска поза, подгъвайки удобно крака под себе си. Опря лакти на бедрата си и обхвана с лявата си длан десния юмрук, опирайки палци: медитираща поза на Тихия кръг.
— За последен път сме заедно, Хари; след около два часа ще те предам на дворцовите рицари, които ни очакват на анханските докове, и повече никога няма да те видя — ммм, не. Исках да кажа, че повече никога няма да говоря с теб, тъй като възнамерявам да присъствам на екзекуцията ти.
— Ха. Недей да изпадаш в сантименталности; караш ме да се изчервявам.
Гибелта на Каин изгледа равнодушно жертвата си.
— Днес имам само един въпрос към теб. Дори не настоявам да получа отговор.
Хари го изгледа неуверено; тази промяна в ежедневната им рутина пробуди животинската му предпазливост.
— Да, добре.
— Заслужаваше ли си?
Хари се намръщи.
— Кое да си е заслужавало? Това да не е нещо като онези глупости от типа „Ако имах шанс да започна живота си отначало“?
— Не съвсем. Не се интересувам от живота ти, Хари, а от влиянието ти върху моя. Искам да знам: спасяването на Палас Рил на Стадиона на победата преди седем години — заслужаваше ли си страданията, които преживя след това?
— Разбира се — отвърна решително сакатият. — Без колебание бих го направил отново.
— Нима? Наистина ли? След всичко, което ми разказа: унищожаването на кариерата ти, загубата на краката ти, на баща ти, на дома ти, на дъщеря ти… и на живота ти. Сигурен ли си?
— Аз… Имах предвид, аз, ъъъ… — Гласът му заглъхна и той се извърна настрани.
— Двамата дори не сте били щастливи заедно — каза Гибелта на Каин. — Сам ми го каза. Единственото, което си успял да постигнеш, е да отложиш смъртта й със седем години. Ако тогава си знаел, че тази единствена стъпка ще те погуби, щеше ли да го направиш?
Хари покри очите си със свободната си ръка и не отговори.
— Не е нужно да отговаряш. Просто искам да се замислиш върху това.
— Фейт — промърмори Хари.
— А, да, дъщеря ти — отвърна Гибелта на Каин. — Смяташ ли, че си й направил голяма услуга, като си я изкарал на тоя свят? Понякога през тези няколко нощи ти плачеше в съня си, знаеш ли? И знаеш ли, че казваше „Фейт, съжалявам“?
И в този миг нещо угасна в мъжа, който някога беше Каин: някаква искрица от пламъка му, който хвърляше такава сянка над света, потрепна и угасна. За пръв път той изглеждаше стар и уморен, и истински, безспорно, окончателно осакатен.
Няколко секунди Гибелта на Каин се взираше в него, наслаждавайки се на угасването, след което се надигна и се приготви да излезе от навеса, но Хари отново се обърна към него и лицето му беше бледо като обледен камък.
— Предполагам, че и аз мога да ти задам този въпрос.