Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (66)

3.

Хари седеше на ръба на дунапреновия си дюшек, чийто раздърпан ръб покриваше рамката на леглото и пречеше на стоманата да се вреже във вечно бодящите го изтръпнали бедра. Той се беше вторачил в белотата на отсрещната пластмасова стена.

Социалната полиция беше впила зъбите си в него и сега щеше хубаво да го сдъвче, преди да го изплюе.

Бяха му взели дрехите, часовника, палмпада и обувките. Бяха му дали целофаново облекло за еднократно ползване и го бяха затворили в килия. Всеки път, когато видеше някое сопи, той настояваше да се срещне с адвоката си. Никой от тях не му отговори. Отваряха си устата само за да дават нареждания.

Понякога идваха отряди, въоръжени с шокови палки, и го извеждаха от килията. Първия път — за да му вземат ДНК проба. Следващия път — за да го изкъпят с маркуч със силна струя студена вода, след което го върнаха в камерата разбит и треперещ от студ. Третия път го обискираха, бъркайки с облечените в ръкавици пръсти навсякъде — в устата, в носа, в ректума му. И през цялото време той виждаше единствено своето лице, отразено изкривено и озлобено в сребристите им маски.

Беше започнал да си фантазира, че може да различи някакви изражения в маските, сякаш някакъв непознат език на тялото — забелязано от подсъзнанието накланяне на раменете, главите или дори забавяния на жестикулацията — му позволяваше да надникне поне мъничко в тях, да почувства нещо от тях.

Така и не разбра какво точно им беше нужно, а и те не казаха нищо, с което да му дадат някаква нишка, но той беше сигурен, че търсят нещо — имаше усещането, че изпитват почти някакъв вид похот. Или може би глад.

От това го бяха побили тръпки.

Продължаваше да вижда изражението на лицето на Шанкс, докато горилата й отнасяше Фейт — този суров триумф. И с нея го имаше това усещане — тя търсеше нещо от него, и той не знаеше дали го е получила. Достатъчно ли й беше да вземе Фейт, или щеше наистина да се опита да прокара в съда тези нелепости за насилствения междукастов контакт? Нямаше как да знае докъде може да стигне Шанкс. Тя изглеждаше почти като някоя от онези Външни сили на Ма’елкот от едно време; сякаш искаше да почувства болката му.

Само да ме пуснат от тази килия, помисли си той. Може би не му беше по силите да се справи сам с нея, но Бизнесмените не управляват света. Едно видеофониране до Марк Вило — Незает Марк Вило, защото покойната Шермая Доул беше спонсорирала повишаването му в горна каста преди пет години — и самата Шанкс щеше да изпита същата шибана болка.

Тя вероятно нямаше да причини никаква вреда на Фейт. Хари беше този, когото искаше да нарани. Да му отнеме Фейт, беше най-лошото, което можеше да направи, без да наруши закона. Хората от по-висшите касти нямаше нужда да нарушават закона; те просто можеха да го използват, за да те пречупят.

Ще видим кой кого ще пречупи. Тепърва ще видим, мамка му.

Но фантазиите как пребива Шанкс до смърт бързо се разсеяха в бялата пластмасова тишина на килията му. Докато часовете минаваха, Хари се замисли за Крис Хансен и думите му за Слепия бог.

Връщаха му се спомени за прочетени от него неща — бавно, капка по капка, както бавно се процеждаха минутите по време на заточението му. Той беше почти сигурен, че този сляп бог е нещо точно определено и се изписва с главна буква: Слепият бог. В книгата на Дънкан се споменаваше за него като за плашило в културата на елфите, нещо като Дявола. Слепият бог се смяташе за най-могъщото от човешките божества, но беше по някакъв начин невидимо; макар и никой да не знае за него, всеки се подчинява на волята му. Можеш да го видиш само в деянията на хората…

Когато например си сложат сребристи маски и завират пръст в задника ти, помисли си Хари.

Имаше нещо в тези маски… Хари не можеше да схване какво точно, защото не можеше да си припомни подробности от описанието на Слепия бог, но това словосъчетание всеки път извикваше в съзнанието му образа на социалните полицаи. И всеки път, когато мислеше за социалните полицаи, си спомняше за Слепия бог. Сякаш сопитата бяха лицето на Слепия бог. А лицето на сопитата беше огледало.

Не му се искаше да продължава да разсъждава в тази посока.

Най-накрая адвокатът му се появи. Не се беше налагало да го вика — арестът на Хари беше водещата новина по целия свят. Адвокатът му с часове се беше опитвал да си издейства свиждане и новините, които донесе, не бяха добри.

Заради правилото на кастовата тежест на свидетелските показания твърдението на Ейвъри Шанкс, че Фейт е нейна внучка, се приемаше за вярно, докато Хари не докажеше обратното. В допълнение на обвинението за насилствен междукастов контакт срещу него Шанкс беше обвинила тях двамата с Шана в отвличането на детето. На всичкото отгоре съдът й беше поверил временното попечителство над Фейт до края на процеса.

И това не беше всичко: за Хари беше определена гаранция от десет милиона марки.

— Десет… милиона? — повтори Хари зашеметен.

Адвокатът му тъжно сви рамене.

— Това всъщност е наказателна гаранция. Бизнесмен Шанкс знае, че не можете да си позволите такава сума, така че тя очаква да платите на гарант.

— Десет процента веднага — изрече мрачно Хари. — Милион марки само за да изляза от затвора.

— Всичко е заради заплахите, Администратор. Вие сте я заплашили пред социални полицаи и четиримата са записали това.

Хари кимна.

— Добре. Накарай ги да ми разрешат да използвам терминал. Или да ми върнат палмпада. Трябва да се обадя на някого. Веднага.

Адвокатът сви рамене.

— Ще видя какво мога да направя.

Каквото и да беше направил адвокатът, явно проработи: след няколко минути отведоха Хари до екран, той въведе частен код за достъп и се свърза със своя патрон, Незает Марк Вило.

— Хари! — каза дружелюбно Вило, пуфтейки с огромната си пура. — Какво става, хлапе?

Хари се намръщи.

— Предполагам, че не си гледал новините?

— А, гледах ги. Доста дълбоко си затънал.

В изражението на Вило имаше нещо обезпокоително: някакво студено отчуждение, застинало в очите му, резервираност, сякаш се криеше в засада зад гъстия дим от пурата.

— Аха — рече Хари. — И е време да се измъквам.

— Така е — отвърна Вило. — Само че какво очакваш от мен?

— Какво очаквам? — смая се Хари. — Очаквам да я размажеш като шибана хлебарка. Какво мислиш, че очаквам?

— Това не е толкова просто — каза Вило неохотно, мръщейки се. — От гледна точка на закона позицията й е много силна. Предупреждавах те преди години, че да се скрива истинският произход на Фейт, не е много добра идея…

— Да, бе.

Какво ставаше тук, по дяволите?

— … винаги съм казвал, че това ще свърши зле за теб някой ден.

— Глупости — отсече Хари. — Марк, какви са тия тъпотии — ти никога не си казал шибана…

— Хей! — рече Вило предупредително. — Знам, че си разстроен, но си мери думите.

— Какво ти става, Марк? Защо правиш това?

— Съжалявам, хлапе. Просто не мисля, че мога да направя много по въпроса.

— Добре, както и да е — процеди Хари отчаяно. — Сам ще се справя с Шанкс. А гаранцията ми? Можеш ли да платиш гаранцията ми?

— Не мисля. При толкова сериозни обвинения? Не, не мисля.

— Марк…

— Казах не, хлапе. — Вило стисна пурата между зъбите си. — Съжалявам.

— Така ли? — рече Хари. — Нещо не ти личи.

Вило го изгледа намръщено през дима. В главата си Хари чуваше все по-силно бучене, заплашващо да премине в гръмотевична буря.

— Какво ти обещаха, Марк?

— Какви ги…

— Ти беше мой патрон трийсет години. Колко получи за мен, Марк? Каква е цената ми?

— Не исках да те ритам, когато вече си паднал, хлапе, но вече не съм твой патрон — изрече студено Вило. — Този следобед изпратих нареждане за прекратяване на договора. Вече нищо не ни свързва.

— Какво ти обещаха? Пари? Божичко, Марк, ти и така си по-богат дори от Господа!

— Никой не ми е обещавал никакви пари — каза Вило, махвайки нетърпеливо с пурата. — Не ми пука за парите. Изобщо не знам за какво говориш.

— Какво е тогава, акции? Акции с право на глас?

Вило застина за момент.

— Това е, нали? — каза Хари навъсено. — Нека да позная: продал си ме за шибани акции с право на глас в „Синтек“.

— Това е нелепо. За какво ми е да се занимавам със „Синтек“?

— Да, прав си — изрече Хари бавно. — Това не е истинска власт. Направил си го заради истинска власт. Акции с право на глас в компанията „Отвъдие“. В Студията.

Вило не отговори, но не беше и необходимо; Хари можеше да прочете истината в очите му. Той вече започваше да осъзнава истинските мащаби на случващото се — това беше някакво гигантско торнадо, засмукало целия му живот.

— Не — каза Хари зашеметено. — Разбрах. Дали са ти място в Борда. Ти си в Борда на шибаните директори.

— Хари, това са параноидни фантазии…

— Надявам се да си е струвало, Марк. Надявам се да мислиш, че си е струвало. Надявам се да продължаваш да мислиш така в деня, когато аз и ти ще се срещнем на някое тъмно, скътано местенце. Когато ти покажа какво точно току-що си купил.

— Хари…

Той прекъсна връзката и екранът помръкна.

Да гледаме от добрата страна на нещата — каза си той. — Няма как да затъна още по-дълбоко в лайната.