Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (80)

5.

Кратерът е широк може би около стотина ярда — кръгла падина близо до върха на хълма, само на четвърт миля под светлините на Палатин. Мисля си, че кратерът може да се е получил от сблъсък с нещо като метеорит; не съм геолог, но тези планини като че ли не са вулканични, пък и не смятам, че вулканичните кратери имат толкова правилна форма — като параболичен рефлектор.

Звездите сияят над голия кратер. Всички дървета, храсти, треви и всякакви подобни глупости са изгорели до малки трошливи въгленчета, до гола черна пръст — и това се е случило скоро, може би дори този следобед; целият терен вони на керосин.

Долу, в центъра на вдлъбнатината, е сглобено някакво стоманено скеле с височина от няколко ярда, което поддържа две платформи, разположени една над друга. На по-ниската се намира мъжът, който извършва ритуала; има си олтар и няколко пилета, кози и други дреболии, необходими за жертвоприношението. Той е гол, но се поти — въпреки вечерния хлад в планината, — защото земята под краката му представлява широка яма, пълна със сияещи въглени; там хвърля окървавените трупове на животните, след като ги принесе в жертва.

На лицето му забелязвам гримаса. Очевидно е новак в това дело и като че ли се е стреснал от кръвта в такива количества. Но той не спира да припява; хлапето има кураж. Едва успявам да чуя гласа му през нервните потропвания и уплашено блеене на животните; и онова, което чувам, не мога да го разбера. Напевите не са на някакъв определен език — поне не човешки.

До него на платформата стои друг млад мъж — горе-долу на същата възраст, — който тъкмо се е събудил от наркотично опиянение и е установил, че е гол и че ръцете и краката му са завързани със здрава тел.

— Грег? — казва той, поглеждайки към младия мъж, който е коленичил край олтара. От петдесет ярда разстояние гласът му звучи съвсем слабо. — Грег, какво става тук? Какво правиш? Защо съм завързан? — Все още е повече озадачен, отколкото уплашен.

Това скоро ще се промени.

Той говори на английски. Сигурен съм, че това има значение, но точно сега не мога да си спомня какво.

Пет високи маслени факли пламтят около скелето, монтирани върху железни пръти, подредени в кръг между ръба на кратера и ямата, пълна със сияещи въглени. Между прътите, над почернялата изгорена земя е опъната мрежа от дебела тел, която проблясва на светлината от факлите. Тя ги свързва два по два, а друга част от нея ги заобикаля. От ръба на кратера, където седя в своя стол носилка, телената мрежа и петте факли образуват ясна фигура със специфичен дизайн, в центъра на която се намира скелето.

Пентаграм.

На горната платформа, проснат гол под безразличната луна, лежи трупът на Бърн. Перуката, която покрива голия му череп, я няма; гърдите и слабините му са избръснати. По голата му мъртва плът са изрисувани криволичещи мотиви и райета, които проблясват като метал под лунната светлина.

Мъжът на долната платформа прерязва гърлото на една пищяща котка, превръщайки врясъците й в бълбукащи звуци, и я хвърля, още жива, върху въглените. Двама от монасите, които носят стола ми, се извръщат настрани; любители на животните, предполагам.

Четиримата охранители, които са застанали около мен — артанската стража имам предвид, — наблюдават кратера. Лицата им са невидими зад опушените им лицеви маски със сребърно антимагическо покритие — това неприятно ми напомня за Социалната полиция. Не мога да кажа със сигурност защо това ме притеснява толкова.

Нещо във връзка със Социалната полиция — което е част от онова, което като че ли не мога да си спомня.

Застаналият до рамото ми Рейт е вперил жаден поглед в кратера и облизва ситните капчици пот на горната си устна. Гарете, който стои от другата ми страна, също изглежда нетърпелив. Той носи меча на Бърн, Косал, препасан на гърба му — сигурно мечът е натъпкан с толкова много магия, че ще прецака ритуала, ако бъде отнесен долу. Ножницата изглежда абсурдно върху облеклото му на артански вицекрал и той непрекъснато прокарва пръсти под ремъците й, сякаш адски болезнено протриват кожата му.

Господи, дано е така.

Долу в кратера:

— Грег, недей… какво правиш? — пита овързаното хлапе. Очите му са толкова ококорени, че чак от мястото си успявам да видя бялото им.

Преди много, много години, още в началото на кариерата ми, аз си изкарвах хляба, събирайки трупове за Работещите мъртъвци в Анхана; работата се оказа доста гадна и получих възможността да видя как двама от моите наскоро починали подопечни изплащат дълговете си, като изпращат труповете си да работят. Това не прилича на нито едно от съживяващите заклинания, които съм виждал.

Гарете кимва и се консултира с малкото си снопче картончета.

— Това не е точно заклинание — казва той, а тонът му подсказва, че не му е лесно да остане безпристрастен. Поглежда ме за миг, след което кашля в едната си ръка и намества шалчето си като нервна жертва на внезапно интервю, което се излъчва на живо.

— Съдържанието на, ъъъ, метал в скалата на този кратер служи като отражател на Потока — чете той. — Външната сила, ъъъ, е привличана от комбинацията между напевите, магическия резонанс на Потока в пентаграма и разбира се, ъъъ, еманациите на болка и ужас, които младият Проховци изтръгва от жертвените си обекти. Когато тя — Външната сила — се приближи, за да се нахрани, кратерът я концентрира и я насочва към точката на фокусиране; тоест, ъъъ, младежа, който извършва ритуала. Така Проховци осъществява трансфер на съзнание — ъъъ, целувка на живота, така да се каже — към трупа на свети Бърн, който се намира на горната платформа.

— Демон… — произнасям бавно аз, прехвърляйки думата из устата си, за да усетя вкуса й. — Жена ми ще послужи за храна на демон. Не съм съвсем сигурен какво да мисля за това.

— Тихо — мърмори Рейт. — Прекъсваш експозицията му. — Той използва английския термин с тъничка усмивка, сякаш изпитва леко задоволство от това, че го знае.

— Хм — изсумтява Гарете, продължавайки да чете. — Интересно.

Долу, в кратера, Грег Проховци забива ножа си в ребрата на една коза, разпаря я до таза и я хвърля върху въглените. Червата й се развяват след нея, увивайки се около платформата, и оставят след себе си широка кървава усмивка. Малко ме притеснява това, че знам името му — откъде? И другият младеж, хлапето, което лежи завързано до него на платформата, гласът му ми звучи познато…

Гарете вдига поглед от картончетата.

— Това може да ти е интересно, Майкълсън. Тук пише, че Външните сили — демоните, както ги наричаш ти — всъщност не са напълно разумни. Също като самата Чамбарая, те са доста недоразвити; представляват просто, ммм, „енергийни полета с приблизително съвпадащи тропизми, които притежават разум и воля само при взаимодействието си с нервната система на живо същество“. Ммм, страхотна фразичка. Така трупът на Бърн ще стане, грубо казано, нещо като аналог на Палас Рил — „фокусен възел на съзнание“, както е казано тук. Но, ъъъ, демонът представлява сила от съвсем различен вид и Палас — или Чамбарая, и двете — няма да усетят присъствието му.

— Да — отвръщам с усилие аз. — Интересно. Знаеш ли какво? Говориш точно като шибания Тан’елкот.

— Нима? — казва Гарете с тънка усмивка и стисва картончетата в ръката си. — Я виж ти.

Долу, на платформата, Проховци припява все по-силно и по-силно, докато влече другия младеж към ръба на платформата.

— Грег, недей… — моли го завързаното хлапе. То вече реве с глас. — Моля те, Грег, господи, не можеш да го направиш! Грег, за бога, заедно ходихме на училище, в Консерваторията, боже, никога нямаше да издържиш изпита по Западен диалект…

— Студенти — мърморя аз. — И двамата са студенти по магия.

Да, точно така: това е Ник Дворак от семинара по Приложна магия на Тан’елкот. Другото момче, Грег Проховци, е от същата група. Прекъснах занятията им онзи ден, когато разбрах за тая история…

Това важно ли е? Защо не мога да си събера мислите? Защо през цялото време ми се струва, че все нещо забравям?

Проховци като че ли не чува молбите на Дворак; очите му са се подбелили и той продължава да припява, докато дърпа Дворак към ръба. Потрепвам — това е твърде хладнокръвно дори за мен.

— Човешка жертва? — питам.

Рейт кимва безпристрастно.

— Студентите магьосници са идеални за подобни операции: техните Обвивки са добре оформени, достатъчно силни, за да привлекат повече Външни сили, но все още не са развили необходимите умения да се защитават.

— Освен това — добавя Гарете — става много по-зрелищно.

Проховци не коли момчето; просто го прекрачва и го бута от платформата с крак. Дворак полита с писък към ямата с въглени. Височината е само десет фута, дори не е достатъчна, за да изгуби съзнание. Дъхът му спира за няколко секунди, но скоро той успява да си поеме достатъчно дълбоко дъх, за да започне отново да крещи. Търкаля се върху въглените, пляска с ръце и рита, и се опитва да се изтласка от ямата, но всъщност няма особени шансове, не и с тези вързани ръце и крака. И без това вече е твърде обгорен и така или иначе, ще умре, дори да успее да се измъкне.

Скоро мускулите му отказват да работят и той лежи проснат, потрепервайки безпомощно. Плътта му се напуква и почернява, подкожната мас се пени през пукнатините в кожата му, през местата, където белезниците са разранили китките и глезените му; течностите в коремната му кухина завират до точката на кипене и коремът му се пръсва.

В този момент Проховци се вцепенява. Жилите на шията му изпъкват, привличайки надолу краищата на устата му. Движейки се бавно, вдървено, леко насечено, като кукла марионетка в ръцете на тромаво дете, той започва да се изкачва към горната платформа, където се намира тялото на Бърн.

Не спирам да се мръщя — челото вече започва да ме боли. Нещо ме притеснява от момента, в който се събудих във влака, и накрая се решавам направо да питам.

— Знаеш ли — отбелязвам аз, сякаш между другото, — всичко това ми се струва доста странно. Някога имали ли сте сън, в който правите нещо, но просто не можете да си спомните защо? Отнесох няколко удара в главата — знам ли, може да съм получил сътресение или нещо такова — и не мога да вържа нещата. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се — отвръща Рейт. — Затова съм тук. Да те успокоя.

— Добре тогава. Така, нека да видим дали съм разбрал. Значи, Палас сама е разпръснала ХРВП, така ли?

— Да.

— За да опозори, ъъъ, артанците. Да ги представи в лоша светлина и да се наложи да спрат да копаят в планините и останалото, нали?

Той кимва.

— Точно.

— А ти какво общо имаш?

— Аз?

— Да. Манастирите. Защо Посланикът на Манастирите се оказва — избягвам да употребя думата лакей; не искам да нараня чувствата му — сътрудник на компанията „Отвъдие“?

Той стрелва с поглед Гарете, който се мръщи и леко се приближава към мен.

— Вашата компания се свърза директно с нас, молейки за помощ — отвръща гладко Рейт. — Известен ти е опитът на Манастирите в общуването с бунтовни богове — не може да си забравил, че Джанто Основателя участва в Бунта на своя брат Джерет Богоубиеца. От самото начало Манастирите са били създадени, за да се противопоставят на намесата на божествата в човешките дела, тъй като това твърде често се оказва във вреда на цялата ни раса.

Той разперва ръце в опит да изобрази добросърдечен мъдрец — трудна работа за двайсет и пет годишен младеж с лице на фанатичен муджахидин: мургава кожа и побледнели от слънцето очи.

— Ние от Манастирите сме образовани хора, Каин. Не се влияем от суеверията на масите. В миналото може и да сме се бунтували срещу Компанията, тъй като е тясно свързана с актирите — но не защото сме смятали актирите за демони. Демоните… — Той кимва към вдлъбнатината. Проховци вече лежи на горната платформа и голите му крайници са преплетени с тези на трупа на Бърн; той целува студените му мъртви устни. — … са всъщност нещо съвсем различно. А сега Манастирите и Компанията имат една обща цел, общ интерес: да спасят човечеството — и света — от опустошението, което му готви една обезумяла богиня.

— Да, добре, схванах — отвръщам аз. — Предполагам, че просто ми е трудно да си спомня как точно успя да ме уговориш да ти помогна.

Гарете поглежда ококорено Рейт.

— Ти се закле, че няма начин…

Най-добрият ми приятел го спира с жест, който прилича на саблен удар в гърлото, навежда глава към мен и ми се усмихва.

— Не съм сигурен какво имаш предвид, Каин — изрича той с равен глас.

Повдигам рамене.

— Всъщност е доста смущаващо. Можеш ли да ми изложиш логиката си отново? Защо реших да ти помогна да убиеш жена ми?

— Логика? — Гарете ахва невярващо. — Каква логика? Имаш ли друг избор?

— Ами, нали знаеш — казвам аз, разпервайки ръце, малко смутен, че не вижда очевидното, — винаги има избор…

— Това е абсурдно! Рейт, накарай го да…

Сабленият удар се превръща в предупредителен пръст, който сочи окото на Гарете; Рейт вече не се усмихва. Той ме поглежда със смразяващ интерес, сякаш съм някакво необичайно и вероятно опасно насекомо.

— Това е единственият начин да спасим света — отговаря той.

— Да спасим света от какво?

— От Палас Рил. От ХРВП.

— Разбираш ли, точно това не мога да го разбера.

Очите на Рейт като че ли хлътват в лицето му и гласът му става предпазливо неутрален.

— Нима?

— Ами на мен ми се струва, че ако тя заплашва целия свят, за да попречи на компанията „Отвъдие“ да копае — отвръщам разсъдливо аз, — значи трябва просто да спрете минната операция и тя ще прекрати заплахата. Не е ли логично?

— Да спрем минната операция? — Гарете е толкова потресен, че започва да пръска слюнки, докато говори. — Имаш ли представа колко ще ни струва това?

— Млъквай, идиот такъв! — сопва му се Рейт, но вече е твърде късно.

— Нима искаш да ми кажеш, че съм сметнал вашата печалба за по-важна от живота на Шана? Не мислиш ли, че това не е много, ммм… — опитвам се да намеря по-мека дума — … вероятно?

В продължение на няколко секунди тишината е нарушавана единствено от стоновете на любовника върху платформата в кратера и от металическото потракване откъм артанските стражи — изражението върху лицето на Гарете ги е накарало да започнат да проверяват оръжията си.

— Ъъъ… — Той поглежда умолително към Рейт.

— Не, не, не, изобщо не е така — отвръща гладко най-добрият ми приятел. — Тя е луда, Каин. Спирането на операцията няма да има никакъв ефект; тя е абсолютно откачила, забрави ли?

— Да. Това не ми се струва като достатъчна причина, за да я убия.

За миг Рейт като че ли изпада в недоумение; двамата с Гарете се споглеждат и мълчат.

Докосвам ръката на Рейт.

— Спокойно, хлапе. Не казвам, че си направил нещо лошо. Просто може би малко… прибързваме, не мислиш ли? Може би първо трябва да опитам да поговоря с нея.

— Не, не, твърде е опасно, Каин — отсича твърдо Рейт. — Тя е твърде опасна. Трябва да бъде унищожена — сега, докато все още можем. Само така можем да сме сигурни.

— Сигурни в какво?

— Да сме сигурни — казва той със зле прикрито нетърпение, сякаш се опитва да обясни очевидното, но не иска да ме обиди, — че тя никога повече няма да застраши Бъдещето на Човечеството.

Начинът, по който набляга на главните букви, ме кара да се намръщя още повече.

— Добре, разбирам. Казваш, че съм се съгласил да ти помогна да я убиеш, защото това е единственият начин да се спаси човешката раса. Така ли е?

— Ами… да — отвръща той с изтънял глас, в който се долавя лека несигурност, но очевидно формулировката му е харесала, защото повтаря напълно уверено: — Да. Бъдещето на Човечеството зависи от теб, Каин.

И за секунда аз мога да го почувствам: мога да почувствам тежестта на всички тези съдби върху гърба ми. Усещам как гръбнакът ми пропуква под тежестта на бъдещето, както основата на глетчер трещи под тежестта на милионите тонове лед отгоре й.

Но…

Въздъхвам и поклащам глава, раменете ми се напрягат и помръдват в леко, неволно движение.

— Бъдещето на Човечеството — с извиняващ тон му отговарям аз — може да ходи да се шиба.

— Какво? — изричат едновременно Рейт и Гарете в съвършен синхрон.

— Твърде е абстрактно — отвръщам неловко аз, разпервайки ръце в търсене на разбиране и дори съчувствие. — То е… безлично, разбирате ли? Тия глупости за „неродените поколения“ не могат да ме впечатлят. От мен се очаква да убия жена ми заради някакви хора, които вероятно дори няма да харесвам?

— Но… но…

Соча с палец Вицекраля.

— Ами ако аз спася тези хора, а после се окаже, че повечето от тях са като Гарете? — казвам аз и потръпвам. — Пфу. По-добре всички да умрем.

— Не можеш да го направиш — промълвя Рейт.

— Нали точно това казвам: не мога да го направя. Няма да го направя.

— Не, не — имам предвид, че не можеш…

— Разбира се, че мога. Защо да не мога?

— Защото… защото… — Рейт търси с усилие подходящите думи, сякаш се страхува да не изтърси нещо, което не трябва. — Защото ми обеща — изтърсва най-накрая той. — Ти ми се закле, Каин.

— Съжалявам — отвръщам просто аз и съм напълно искрен. — Не исках да те разочаровам, хлапе, но ще трябва да намериш начин да го направиш без мен.

Гарете сумти.

— Толкова струват проклетите ти магически сили — ръмжи той на Рейт.

— Това е невъзможно — отвръща Рейт със смръщени вежди. — Моля те, Каин. Това съм аз, Рейт. Направи го заради мен.

— Хей, хлапе, приятел или не, по-добре не ме намесвай в това.

Устните на Рейт мърдат беззвучно. После той поклаща глава и въздъхва, признавайки своето поражение, което е придружено от някакво неохотно възхищение. И когато отново го поглеждам, се чувствам така, сякаш току-що съм се пробудил — раните започват да болят и в паметта ми се появяват смътни спомени от разговора в хотела в Палатин.

Сърцето ми тлее, но аз се усмихвам.

Не е необходимо да ги предупреждавам повече.