Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (155)

5.

Господи, спомням си…

Помня как клечах в шкафчето за санитарни принадлежности в клозета на лингвистичния корпус, очаквайки Крис да примами Болинджър. Помня колко беше тъмно — само под вратичката се виждаше една тънка светла черта от флуоресцентните лампи в клозета — и миризмата, различна от тази в Шахтата: остра химическа смрад на почистващи препарати, която се издигаше от метлите, парцалите и кофата с вода. Помня как трябваше да стоя напълно неподвижно, за да не съборя или ритна нещо и да издам номера; нямаше как да си разчистя място, защото празното пространство в претъпкания шкаф щеше да изглежда подозрително на следователите. Помня колко трудно дишах в тясното пространство и как започнах да прикляквам бавно, за да не ми се схванат краката.

Спомням си бодливата топка, която премина през цялото ми тяло, щом чух гласа на Болинджър, и паренето в стомаха ми, когато осъзнах, че си води подкрепление.

Помня как си мислех: И така, че са четирима. Добре. Четирима Бойни пещерняци срещу двама бъзливци от Кочината; сигурно щяхме да умрем, но на кого му пукаше? Нищо от онова, което щяха да ми причинят, нямаше да е толкова лошо, колкото проникването на ножа на Клечката в задника ми. И знаех, че ако останех в тоя шкаф да слушам как умира Крис, повече никога нямаше да мога да се погледна в огледалото и да харесам онова, което виждам там.

Ако ми се удаде възможност, трябва да разкажа на Крис как баща ми и Фоули Клечката му спасиха живота. Мамка му. Ще ми се да можех да го разкажа и на татко.

Ако никое от останалите неща не ми се беше случило — ако баща ми не беше полудял, ако майка ми не беше умряла и не ме беше оставила да се скитам по улиците на гетото, ако татко не ме беше пребивал от бой всеки божи ден, ако Клечката не ме беше нападнал, общо взето, ако не се беше случило всичко в прецакания ми живот, — щях да си остана в шкафа. Всичките гадости в живота ми ме бяха превърнали в деветнайсетгодишно хлапе, което можеше да скочи на четири момчета, без дори да се замисли.

И аз го знаех. Още тогава го знаех. Дори веднъж казах на Крис: „Имах невероятно детство.“ За това ми говореше той — точно за това говореше Крис. Белезите са ключът към силата.

Всеки от нас представлява сбор от белезите си.

Защото ако някой от тях беше по-различен, аз никога нямаше да получа възможността да бъда Каин.

Крис беше прав. Трябваше да послушам собствения си съвет. Всъщност никога не съм искал да бъда някакъв шибан Актьор. Винаги съм искал да бъда Каин.

Каква ирония, а? Вече виждах, че Каин е истинската ми същност.

Онази сцена с Юрчак и Клечката? Чист Каин, до последната дума. Крис го беше забелязал още в Консерваторията: „Защото, когато искаш да нараняваш хората, когато наистина искаш да се отдадеш на страстта си, искаш да го направиш със собствените си ръце.“

Той ме познаваше по-добре от самия мен.

Сигурно все още е така.

Интересно дали копелето изобщо някога греши?

„Не, не, не. Озова се тук, защото се опита да не бъдеш Каин.“

„Ами ако Хари Майкълсън всъщност е ролята? Ами ако сакатият мъж на средна възраст е ролята, която Каин играе, за да може да живее на Земята?“