Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (42)

7.

— Чувствам се добре — казва тихо Рони. Той облизва устните си и се заглежда в пламъците, а аз се заставям да повярвам, че причината за червенината по лицето му е близостта на лагерния огън. — Минаха четири дни. Ако съм болен, досега би трябвало да имам треска, нали? — Очите му са обезумели от ужас. — Нали?

Облечени сме в нови дрехи, смяната, която носим в дисагите на двата коня, застанали наблизо. Седим на натъркаляни около огъня пънове. Косата ми е започнала да израства отново, бледо стърнище, което кара скалпа ми да се чувства като топла шкурка. Рони все още е плешив и опърлен.

Устната му е разцепена, на лицето му лилавее оток на мястото, където съм го ударил. Още откакто се е събудил, той упорито отказва да се отвори за уюта на Сливането; през тези четири дни говорим повече на глас отколкото през последните десет години.

Сливането ми липсва, липсва ми близостта на брат ми. В момента ще ми дойде добре, но дори не го споменавам. Болката, която свива стомаха ми, ми подсказва, че всъщност не искам да споделя чувствата, които Торонел таи в себе си. Затова мога само да кимам неуверено, с надеждата, че нощта и проблясъците на пламъците ще прикрият изражението ми.

— Да, четири дни, така мисля. Не съм сигурен.

— Как може да не си сигурен? — изсъсква Рони.

Ами не е, като да включа монитора и да погледна.

Това не мога да го изрека на глас — болката на Рони е твърде силна.

Аз нямам тайни от брат ми. Преди двайсет и пет години Рони знаеше истината, още преди Осиновяването ми. За такива неща не може да се говори на висок глас пред спътниците ни; истинският ми произход остава добре пазена тайна на дома Митондион. Всички — или поне почти всички, включително спътниците ни — знаят, че крия тайна, но никога не са подозирали каква е истината. Всички смятат, че съм Муле, едно от онези редки, достойни за съжаление същества, родени от изнасилена от човек първородна. Общоприето е да се смята, че Подменен е просто учтив евфемизъм.

Истината е далеч по-лоша.

Вече трябва да я призная: след всичко, което се случи, не мога да избягам от нея, не мога да я отрека. Аз съм актир.

Не актьор, не; преживяванията ми никога не са били изпращани на Земята, за да бъдат продавани от Студията като забавление. Но актир — да: аз съм роден на Земята. Роден съм човек. Хирургически променен в Консерваторията на Студията в Наксос, за да приличам на първороден.

Името ми е Сорен Кристиан Хансен. Живях като човек двайсет и две години, достатъчно дълго, за да се дипломирам в Колежа по Бойна магия на Студията, достатъчно дълго, за да направя прехвърляне в свободен режим в Отвъдие, уж за обучение — а после да съблека човешката си кожа като изсушената обвивка на какавида и да разперя елфическите си криле.

През първата ми година като Делиан не можех дори да си помисля за предишното ми име, камо ли да го произнеса на глас; но наложената от Студията блокировка избледнява с времето, ако не бъде подновена. В продължение на десетки години аз можех свободно да говоря истината за себе си, но никога не го направих.

Не съм сигурен каква точно е тази истина.

Почти не си спомням Сорен Кристиан Хансен: той съществува единствено като спомен за момче, чието детство премина във фантазии, че е незаконен син на Фрей, Господар на лиос алфар — момче, чиято единствена мечта бе да е магьосник от народа на първородните. Двайсет и седем години, повече от половината ми живот, прекарах като Делиан Подменения — а от близо двайсет и пет съм принц Делиан Митондион, осиновен син на Т’фарел Рейвънлок.

Човешкото ми семейство сигурно отдавна ме мисли за мъртъв и е проляло някоя сълза за мен. Хансен имат и други синове, а за изтъкнато семейство Бизнесмени като Хансен от Илмаринските машиностроителни заводи Сорен Кристиан бе колкото син и брат, толкова и продаваема стока.

Не ми липсват. Не ми харесва да съм човек, да съм Бизнесмен. Неспособен съм на онзи тип носталгични илюзии, които да ме накарат да изпитвам копнеж по повърхностния, ограничен свят на привилегията и печалбата, в който живее изоставеното от мен мое семейство. Оставих Земята зад гърба си, отърсих се от нея като от кошмар и през половината от досегашния ми живот изживявах мечтата ми. Не бях и предполагал, че този отдавнашен кошмар ще ме достигне, ще ме сграбчи и ще разбие сърцето ми.

Ах, сърцето ми, Рони… не можеш да ми причиниш това. Не можеш да умреш.

Торонел е следващият най-млад принц на дома Митондион. Той е роден преди триста седемдесет и три години и от моята четиридесет и девет годишна перспектива всичко, което е толкова старо, е неунищожимо. За бога, той се е родил в същата година, когато Дарвин е плавал с кораба „Бийгъл“; как може да умира?

— Казах ти — отвръщам аз, — не съм учил за това в училище; ХРВП е бил изкоренен сто години преди да се родя.

— По всеобщото мнение — добавя Рони с горчивина.

Кимвам.

— Всичко, което знам за него, идва от романите за Чумавите години, които съм чел като дете. Романите са като… като епосите. Ти знаеш много за Бунта на Джерет например, но не можеш да цитираш действителния текст от Договора от Пиричант.

Рони поглежда настрани.

— Това е човешка история.

— Та единственото, което мога да си спомня, е, че инкубационният период на ХРВП е около четири дни. Може да са десет или две седмици, или месец. Просто не съм сигурен. Романистите не държат особено на фактите — възможно е това дори да не е същият щам. Вирусите мутират — ъъъ, променят характеристиките си и симптомите, и ефекта. Така, твърдят, се е появил и самият ХРВП.

През последните четири дни сме говорили за това десетки пъти. Всеки път повтарям онова, което знам, и описвам онова, което не знам, със същата бавна, търпелива прецизност. Това се превърна в тъжен ритуал, но той като че ли помага на Рони да се успокои донякъде, кара го да вярва, че може и да греша. Не мога да му предложа друга утеха.

— Как мога да умра от човешка болест? — не спира да пита Рони. — Ние дори не сме от един вид!

Отговарям винаги по един и същи начин.

— Не знам.

Мога да кажа само, че бесът — първоначалната му форма, от която се е развил ХРВП — поразяваше само бозайници. Ако инфекцията се развие, изходът е фатален. Няма проценти, няма лечение, няма жалби. ХРВП е още по-зле: развива се значително по-бързо и е много по-заразен. ХРВП е устойчив във всяка среда; в отсъствието на топлокръвен приемник спорите му остават потенциално смъртоносни месеци наред.

И се предават по въздушен път.

Мога само да се моля да съм действал достатъчно бързо.

Мисълта за първородния, когото убих в селото, витае денонощно в ума ми; не мога да спра да мисля за прогресирането на болестта. Още колко дълго щеше да живее в агония? Дни? Седмица? Не мога да си представя по-ужасна смърт. Понякога в съзнанието ми той приема чертите на Рони.

Понякога изглежда като самия Крал на здрача.

Помня как като петгодишен стоя на опашка заедно с десетина други деца на Бизнесмени. Спомням си натиска на инжектора върху хълбока ми и внезапното остро ужилване на ваксинацията. Очите ми се напълват със сълзи, но аз ги прогонвам с примигване и не издавам нито звук. Случаят е тържествен, посвещението ми в каста; ваксинацията беше моят паспорт към света и аз я приех както подобава на един Бизнесмен. Не съм си и помислял, че сега, след повече от четиридесет години, съдбата на света може да зависи от тази краткотрайна болка.

— И така — мърмори Рони и кокалчетата на сплетените му пръсти побеляват, — още колко ще трябва да чакаме? Колко време трябва да решаваме дали ще умра, или ще живея? Останалите всеки момент ще се върнат от разузнавателната мисия — всъщност трябваше още снощи да са се върнали. Тогава какво? Какво да им кажем? Как да ги предпазим от заразяване?

Той кимва нещастно към конете.

— Ако аз съм заразен, тогава дори Нила и Паси трябва да бъдат унищожени, както унищожи онова село.

Рони и неговите коне — той често обичаше да казва, че конят е идеалното превъплъщение на Т’наларан: силен, бърз, верен, яростен защитник. Сега погледът, който отправя към тях, е натежал в очакване на смъртта им.

— Всяко живо същество може да отнесе тази болест в селата и в градовете ни. Затова трябва да убиваме, да убиваме и да убиваме. Трябва да превърнем това място в пустош, защото твоят ХРВП може да се разпространи и сред всички същества, които живеят в тези земи — с изключение на теб — завършва той с горчивина.

Забивам поглед в земята.

— Ще се придържаме към историята с проклятието.

— Те ще разберат, че лъжем.

— И без това вече го знаят — напомням му аз. — Но не знаят за какво точно лъжем.

В критичните минути след изгарянето на селото аз успях да скалъпя изключително жалко обяснение; не ме бива в лъжите. Изкрещях отдалеч на приятелите си някаква объркана история за силно проклятие, което е избило селяните до един — проклятие, което бе паднало върху мен и Рони веднага, след като сме влезли в селото. Казах им, че се опасявам, че магията на проклятието може да премине по магическите връзки на Сливането, затова отказвам всякакви контакти, физически и мисловни.

Наредих им да продължат на североизток в планините и да завършат разузнавателната мисия. Помнете мисията, казах им аз; нищо не е по-важно от нея; трябва да разберем какво се е случило в Диамантената мина. Двамата с Рони ще останем тук и ще разследваме проявлението на проклятието, за да видим по какъв начин можем да му се противопоставим. Те не можеха да възразят. Колкото и невероятно да звучеше, историята можеше да се окаже истина, а аз все пак съм техен принц.

— Не ми харесва — казва Рони. — Те са наши приятели. Заслужават да знаят истината.

Поклащам глава, без да повдигам очи; не мога да го погледна.

— Не става дума за това какво заслужават. Ако им кажем истината за ХРВП, трябва да им обясним и как сме я разбрали. Трябва да им кажем защо имам имунитет. А щом чуят това, те ще забравят за всичко останало. Единственото, което ще ги интересува, е как сме ги предали.

Рони обръща към мен голия си обгорял тил, гласът му звучи тихо и дрезгаво.

— Може би трябва да го направим.

Впервам поглед в огъня. Страхувам се да отговоря, страхувам се да погледна брат ми в очите.

— Твоят народ е виновен за това — продължава Рони. Думите се процеждат като капки жлъч, тежки и горчиви, като изтласкани от напрежението, което постепенно се натрупва в главата му.

— Рони, недей. Вие сте моя народ…

— Твоите хора… създадоха този ужас. Невежите говорят, че актирите изнасилват, убиват и оскверняват всичко, до което се докоснат, просто за развлечение; а може би онези, които говорят подобни неща, изобщо не са невежи. Как иначе може да се обясни това? Защо иначе ще ми причиняваш това?

Сърцето ми изтуптява болезнено веднъж, после още веднъж.

— Така ли си мислиш, Рони? Наистина ли смяташ, че аз съм ти го причинил?

Торонел мълчаливо извръща лице от огъня към тъмнината на нощта; той няма отговор, който да мога да понеса.

Преди много, много години, когато отхвърлих моето Бизнес наследство и перспективите на актьорска кариера, обичах да си казвам, че съм го направил от някакъв неочакван прилив на благородство, защото не можех да понеса да печеля от нараняването на други хора — все пак тогава бях още много млад.

Смятах използването на киборгизирани Трудоваци в Илмаринските машиностроителни заводи за морален еквивалент на бруталното насилие срещу местните в Отвъдие, което лежеше в основата на всички успешни актьорски кариери, защото и двете изискваха определено опредметяване на хората, които експлоатираха. Илмаринските машиностроителни заводи използваха своите киборгизирани монтьори като заменяеми, лесно програмируеми роботи; Актьорите, дори онези, които бяха смятани за „герои“, трябваше да развият в себе си подобно незачитане на жителите на Отвъдие, които неизменно убиваха и осакатяваха по време на своите Приключения. Заменимите „лоши момчета“ стояха в основата на успеха на Студията.

Но с годините започнах да се опознавам по-добре и постепенно разбрах, че решението ми нямаше нищо общо с морала, а още по-малко с благородството; че в края на краищата всичко беше въпрос на вкус.

Мразя убийствата. Не мога да понасям да причинявам някому болка или дори да осъзнавам, че някой изтърпява болка заради мен. Може би причината е тази моя дарба, способността да се прехвърлям в другия човек; може би емпатията ми се бе изострила дотолкова, че да усещам всяка болка предварително. В края на краищата причината не е от значение. Остава фактът: аз не съм, никога не съм бил и никога няма да бъда убиец.

Първородните не се молят. Нямаме богове в човешкия смисъл на думата. Духовните ни пориви се коренят в неунищожимата, неразделна връзка с паяжината на самия живот. Докосваме се до извора на Потока и го откриваме в себе си; през нас тече кръвта на света, както тече през всяко живо същество. Ние не молим живота за милост, ние го живеем.

Но аз съм роден човек и на границата на отчаянието се връщам към обичаите на предците ми.

В дълбината на нощта, която настъпва след угасването на последните въглени, откривам, че се моля отчаяно на Т’наларан да не се налага да убивам брат ми.