Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (189)

3.

Рейт издаде заповедите си толкова бързо, колкото му позволяваше изтощението, и Посветените се затичаха напред през умиращите дървета на Моста на рицарите. Очите му почти се затваряха; беше преживял толкова много и така се беше изморил…

Деймън се загледа с копнеж след хората си.

— Все още не мога да разбера — рече той с вид на изгубено малко момче. — Как ще ни спаси това?

— Ппомогни — рече с неохота Рейт. — Поммогни ми… да станна.

Деймън коленичи и преметна мъртвата му ръка през собствения си врат. Бавно, с общи усилия, двамата успяха да изправят Рейт на крака.

— Сега какво ще правим? Къде ще отидем? — попита Деймън с натежал от сълзи глас. — Боя се… боя се, че нямам сили да те нося, Рейт. Съжалявам — не се чувствам добре. Знаеш ли, че не се чувствам добре?

— Към Ссъдебнаата палаата — изпъшка Рейт. — Кръвта… кръвта на Каин…

— Но как ще успеем да влезем вътре? Съдебната палата ще е затворена за през нощта — а е построена като крепост! Ще ни е необходима обсадна машина…

— Етто… — изрече Рейт. — Етто ккак…

Той протегна пипалата на менталното си зрение. Не бяха нужни никакви усилия, за да намери онова, което търсеше; същата странна, неочаквана кинестезия, която му помогна да усети вледеняващото приближаване на артанците, направи това действие толкова просто и естествено, колкото докосването на една ръка до друга в мрака.

Пламъците на повърхността на реката изригнаха нагоре и се разделиха встрани, образувайки кръг. Водата в кръга беше абсолютно спокойна като планинско езеро в безветрен летен ден. И от центъра на този кръг се издигна Мечът на свети Бърн.

Рейт привлече меча към себе си — през пламъците, дима и тъмнината.

Когато пръстите му хванаха дръжката, острието зажужа, пробуждайки се към живот, и изстреля по ръката му импулс от сила, която достигна до лявата половина на тялото му и разцъфна като киселинна огнена топка — и той я почувства. Нещо в тялото му се беше скъсало и докосването на Косал го бе съединило.

Той отблъсна Деймън настрани, скочи на крака и издигна меча към небето; силата се изстреля от острието като мълния.

Така — помисли си той. — Ами, добре тогава.

Рейт свали меча и сиянието се изгуби.

— Няма да е необходима обсадна машина — рече той с мрачно задоволство. — Да вървим, Деймън…

Деймън изкрещя: див, животински крясък от болка и ужас. Той залитна назад, вкопчил ръце в гърдите и рамото си, после падна на колене. Започна да разкъсва дрехите си; вече не крещеше, а хриптеше приглушено, опитвайки се да си поеме дъх. Рейт веднага се озова до него.

На робата на Деймън се беше появило черно маслено петно с размера на юмрук; преди Рейт да успее да се зачуди откъде се е появило, плътта под него започна да пуши и пламна. Докато Деймън разкъсваше дрехите си, маслото се размаза по ръцете му и по тях се появиха мехури с такава бързина, че се пръснаха, преди кожата да успее да се разтегне достатъчно; пръстите му започнаха да се подуват и да изпускат киселинен дим.

Рейт сграбчи робата на Деймън, разряза я с един замах на Косал и бързо съблече останките от тялото му. Смачка ги на топка и започна да забърсва гърдите и ръцете на Деймън, доколкото можеше с едната си ръка, защото не смееше да остави меча на земята.

Най-после Деймън се отпусна върху студените камъни на моста, сви се в зародишна поза и затрепери от болка със сълзи в очите. Рейт гледаше вцепенено парцалената топка в ръката си, неспособен да проумее онова, което вижда: робата беше подгизнала от масло и от разкъсаните й краища то капеше върху камъните на моста.

Рейт пусна робата на земята и тя цопна с мокър звук. Той вдигна лявата си ръка; огледа я от всички страни, търсейки някаква следа от човешка кожа сред лъскавата, влажно проблясваща черна обвивка.

Той сви дланта си в юмрук и през порите на кожата му потече гъста течност — черното масло на Слепия бог.