Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (182)

7.

Хабрак откри Каин облегнат на влажния камък, изпънал крака в мръсотията, която покриваше стъпалата. Приличаше му на голата дървена кукла, която Хабрак беше намерил в една уличка през зимата. Някакво ядосано хлапе я беше хвърлило по стената и тя беше паднала в едно сметище. Хабрак отнесе куклата у дома си, почисти я и залепи счупените части. Как блестяха очите на дъщеря му сутринта, на рождения й ден…

Сержантът се надвеси намръщено над него. Каин или не, идеята да пребие безпомощен мъж до смърт изобщо не му допадаше. След прекараните двайсет години в армията, последвани от седемнайсет години в донжонската стража — дванайсет от тях като сержант, — той прецени, че има доста добра представа за задълженията си. Трябваше да следи затворниците от донжона да си останат в донжона. Това беше всичко. Той не беше някакъв шибан имперски палач, нали?

Нямаше смисъл да обяснява това на проклетия Патриарх.

Но не можеше и да се скатае. Той въздъхна. Доста беше размишлявал върху ситуацията и изобщо не се чувстваше комфортно да нареди на момчетата си да свършат работата, която сам се гнусеше да свърши. Освен това не беше сигурен, че ще успеят да я свършат както трябва. Мнозина щяха да я приемат твърде лично. Много от момчетата му служеха в Стражата достатъчно дълго, за да си спомнят последното посещение на Каин.

Преди седем години Каин се беше появил точно по време на дежурството на Хабрак. И точно хората от смяната на Хабрак бяха убити и осакатени по време на бунта, който беше вдигнал Каин, за да прикрие бягството си.

Тоягата му тежко се удари в крака му. Той откачи ремъка й от китката си, хвана я удобно и я задържа за миг пред очите си: дъбов прът с дължина до лакътя, обвита в кожа дръжка и обкован с метални пръстени край. Поспря се за миг там, в Шахтата, и езикът му опипа вътрешната страна на бузата му, където дълъг белег свързваше края на горната му устна със задната част на челюстта му.

Всичко се разгърна пред очите му, сякаш се случваше в този момент: внезапното отваряне на вратата на Шахтата, мрачните искри в очите на Каин, проблясващото острие на ножа му. В спомените му оръжието летеше бавно като облак в лятно небе; в реалността ножът бе разбил зъбите му и бе прерязал бузата му, преди Хабрак да осъзнае, че е неговата мишена.

Хабрак имаше много повече причини за лично отмъщение, отколкото който и да е от хората му. Сега можеше да се възползва от случая и да поизмъчва мъжа, преди да го убие. Но не искаше.

Градът можеше вече да е изгорял над главата му — целият шибан свят може и да беше обгърнат в кървави пламъци, — но в проклетия донжон трябваше да цари ред. Хабрак и всеки от хората му щяха да изпълняват задълженията си, докато не получеха нови заповеди.

Той отпусна тоягата и откачи ключовете от халката, която подрънкваше на колана му. Щеше да пръсне главата на Каин и да го пусне в мелачката. Но нямаше да се наслаждава на работата си. Просто щеше да я свърши.

Това е да си войник.

Очите на Каин бяха отворени, изцъклени и неподвижни. Не помръднаха, когато Хабрак разлюля фенера си пред лицето му. Зениците му не реагираха на промяната на светлината.

Мъртъв.

Хабрак кимна на себе си. Нищо изненадващо, като се имаше предвид мократа сива гадост, която изяждаше краката му. Като че ли беше издълбал нещо в стената, преди да умре. Мнозина Шахтъри го правеха. Хабрак винаги бе смятал, че тези забравени хора отчаяно искаха да оставят поне някакъв белег за своето съществуване. Някои пишеха забавни неща, понякога дори смешни.

Хабрак присви очи и се взря в драскулките, но не можа да разбере какво е искал да каже Каин. Спомни си, че мъжът като че ли беше патканец. Може би беше написал нещо на паткански; може би тия патканци използваха различна азбука. Дори не можеше да разбере дали драсканиците са цифри или букви, или може би някакво йероглифно писмо.

Той изсумтя. Значи Каин бе изсякъл в камъка последните си думи, но нямаше кой да ги разчете.

Поредният мъртвец, безименен както всички останали.

Е, какво облекчение.

И все пак, независимо дали Каин е мъртъв, или не, той трябваше да изпълни заповедта си.

Един силен удар по главата щеше да е достатъчен. Нямаше смисъл да се опитва да я разцепи — а и нали не трябваше да обезобразява лицето му; трябваше Каин да бъде разпознат, за да може Хабрак да се измъкне оттук. Той подпъхна крак под едното коляно на Каин и го отритна настрани, разчиствайки си място, на което да стъпи. Не беше много прилично да рита така трупа…

Хабрак се намръщи и огледа критично главата на Каин. Може би щеше да е по-добре, ако нанесе удара с две ръце. Извърна се, остави фенера на стъпалата зад гърба си и когато отново се обърна, установи, че неподвижният поглед на Каин е вперен в него.

— Хей — рече неуверено Хабрак, — ти да не си жив?

Каин не отговори. Като че ли не дишаше.

Огромната сянка, която Хабрак хвърляше върху стената, се сви, щом сержантът пристъпи колебливо напред. Той захвана по-здраво тоягата си и я вдигна с две ръце над главата си, сякаш държеше меч.

— Хей ти! — Сержантът побутна отново с крак гноясалото коляно на Каин. — Хей, жив си, нали?

Устните на Каин се разтегнаха, оголвайки зъбите му, които проблеснаха под слабата светлина на пламъка като вълчи очи.

— Знаеш ли какво се случи — изрече бавно той, — когато ритна крака ми?

Гласът му стържеше като шепа сгурия между пръстите.

— Заболя ме.