Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (48)

4.

Екранът показваше анимирано изображение на дружелюбен стенограф — това означаваше, че каналът за връзка с автоматичната система за записи на Центъра за доклади е отворен. Гейл Келър съставяше доклада си — както на самия него му се струваше — с безстрастен професионализъм.

— В десет и седемнайсет сутринта се възстанови видеовръзката с Дж’Тан или Алън Роси — каза той, четейки от записките си. Стараеше се гласът му да звучи гладко като на професионалните новинари; харесваше му да си представя, че от време на време самите членове на Съвета на директорите прослушват записите, и в мислите си виждаше дузина Незаети, безлики с абсолютната си власт, да слушат внимателно, седнали около дълга овална маса, и да кимат един на друг, впечатлени от дикцията му и от богатия му с интонации глас…

— Както по-късно се изясни, Роси или Дж’Тан се намираше в илюзия, в елфическо село, унищожено, както му беше казано, от ХРВП епидемия в Отвъдие. Техниците от апаратната докладваха това директно на управителя Майкълсън; веднага, щом разбра за предполагаемата епидемия, директорът Майкълсън осъществи няколко обаждания в реално време. След това той преднамерено изтри всички записи на разговорите от ядрото на паметта на своя терминал и на терминала на съставителя на настоящия доклад. Също така заплаши съставителя на доклада с телесни повреди или убийство.

А така, помисли си самодоволно Келър. Бордът щеше да се погрижи Майкълсън да си понесе последствията от това поведение.

— После управителят Майкълсън отиде в апаратната на „Кавеа“, където, отново под заплаха от телесна повреда или убийство — нареди на дежурните техници да извършат открито прехвърляне в нарушение на Правилото на Колбърг…

Прекъсна го тревожно позвъняване от високоговорителя на терминала му.

— Занаятчия Гейл Келър, нарежда ви се да останете на терминала си. Очаквайте аудиовръзка с Борда на директорите на „Приключения без край“.

Келър се задави, закашля се и опръска със слюнка целия екран. Във внезапен пристъп на паника — вече си представяше как Бордът го гледа, а той току-що ги е наплюл! — той започна трескаво да бърше екрана с ръкава на работната си престилка и едва не заби лакътя си в него. Толкова пъти беше мечтал за това, че даже сега не беше сигурен, че наистина се случва… макар и да предполагаше, че е реално.

В мечтите му никога не беше толкова страшно.

Сложи ръцете си на бюрото пред себе си и се опита да не обръща внимание на това как треперят. Задиша дълбоко, докато не получи лек световъртеж. Въпреки това, когато дружелюбният стенограф от логото на Центъра за доклади отстъпи мястото си на официалния логотип на Студията — брониран рицар на гърба на крилат кон, изправен на задните си крака, — Келър осъзна, че дори и най-дълбокото дишане на света няма да разтопи ледената топка, заседнала на дъното на гърлото му.

— Занаятчия Келър, разкажете ни за това прехвърляне, което Майкълсън е наредил под заплахата за саморазправа.

И просто така, студено, без никакви церемонии или встъпления, Гейл Келър се оказа в аудиовръзка с Борда на директорите.

Управителят Майкълсън от време на време беше споменавал за дигитализирания, електронно неутрален глас на Борда на директорите, по който никой не може да прецени с кого говори. Никой не знаеше дори кой се намира в Борда в определен момент — известно беше само, че директорите са между седем и петнайсет и винаги ги избират сред членовете на Стоте семейства, елита на елита сред кастата на Незаетите. Самоличностите им са грижливо пазена тайна, за да може системата на Студията да запазва статуса си на обществено обединение — не е възможно да се повлияе на решенията на Борда, ако никой не знае кои са членовете му. Според слуховете даже самите членове на Борда не знаеха кой друг влиза в него, събиранията им ставаха във виртуалното пространство и всеки от директорите виждаше на екрана си същия този логотип.

На Келър това обяснение за безличната анонимност на Борда винаги му беше изглеждало разумно и напълно достатъчно. Едва сега, когато се сблъска със статичното лого върху екрана и напълно безстрастния глас, той започна да осъзнава, че има и някаква по-дълбока причина за това положение на нещата. В пълната безличност на Борда се таеше своя собствена сила.

— Ъъъ… прехвърлянето? — запъна се Келър. — А, да… — Той се стараеше да говори колкото се може по-ясно, но с течение на времето установи, че вместо да става по-спокоен, страхът му прераства в чист ужас. Без никакви визуални знаци — кимвания, усмивки, намръщвания, без никакви подсказвания на стойки или изражения, без насърчителните „Ммм“ или „Да, продължавайте“, той не можеше да разбере дали докладът му е бил приет с топло бащинско снизхождение, с убийствен гняв, или с нещо по средата между двете.

— Можете ли да предложите някакъв анализ?

— Ъъъ, анализ? Аз, ъъъ…

— Знаете ли, или можете ли да предположите по каква причина управител Майкълсън е настоявал да се извърши това прехвърляне, включително със заплаха за насилие, а след това изведнъж е променил мнението си?

Келър потърка дланите си под масата, опитвайки се да избърше слузестия слой от пот върху тях.

— Аз, ъъъ, не, предполагам… Тоест не мога да предположа, дори не съм мислил…

— Тези разговори на Майкълсън в реално време — с кого бяха?

— Аз не мога, ъъъ… — Той се застави да млъкне и да си поеме дълбоко дъх. — Обикновено аз, ъъъ… копирам комуникационните файлове на управителя от терминала му, докато той отсъства от офиса, но… разбирате ли, ядрата с данните…

— Имате ли някакви доказателства, независимо дали документални, или други, изтриването на данните да е било преднамерен акт на саботаж?

Да не мислеха, че той лъже? Или искаха нещо, което да им поднесе на тепсия главата на управителя? В каква неприятност се беше забъркал?

— Аз, ъъъ… не, не преки. Н-но за какво му е да ме заплашва, ако не се е опитвал да скрие нещо?

Гласът му секна, неподвижното лого хвърляше зелена светлина върху лицето му. Неподвижният рицар върху крилатия кон се взираше в него и това продължи безумно дълго.

Най-накрая, като благословия, той чу:

— Занаятчия Келър, свободен сте. Върнете се към задълженията си.

Келър гледа дълго време към празния сив правоъгълник на екрана си, а после, сякаш събудил се от дрямка, се сепна и скочи на крака.

Наистина много му се искаше да използва тоалетната.