Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (54)

1.

— Подменени? — Пискливият, тъничък гласец напомняше за тембъра на задъхан пиколо, а нечия ръка с мънички нокти го дръпна за ухото. — Подменени, събуди се!

Делиан се претърколи. Не искаше да отваря очи; не можеше да си спомни точно защо, но бе почти сигурен, че събуждането щеше да му донесе болка — а той се беше затоплил, чувстваше се толкова удобно, леглото беше толкова меко…

— Подменени! — Нещо го бодна силно във врата; нямаше как да е сигурен, но имаше усещането, че е бил ритнат от съвсем мъничък бос крак. — Киър каза, че има нужда от теб.

Може пък така да е по-добре — помисли си той, разтърквайки сънливите си очи. — Ако бях поспал още малко, сигурно щях да започна да сънувам.

Тежките брокатени завеси, които закриваха прозорците в спалнята на Киърандел, бяха поръбени със златистите отблясъци на следобедното слънце. На матрака, точно до рамото му, стоеше изключително красиво дървесно духче с прозрачни крилца, които проблясваха в полумрака. Тя приличаше на двайсетинчова жена с екстравагантно чувствени форми: дълги, елегантни крака, тънка като на оса талия, възмутително пищни, твърди гърди. Беше облечена с тясна рокля, пристегната с колан в кръста, която едва покриваше щръкналото й задниче и разкриваше щедро бюста й.

— Тъп… — произнесе той с надебелял глас. — Колк… е часът?

— Около четири — отвърна Тъп. — Проспа повече от пет часа. Сега трябва да ставаш — Киър ме изпрати да те отведа при нея.

— Да, добре — насили се да отговори той и се надигна.

Имаше смътни спомени от идването си в тази стая; Киърандел го бе довела тук, след като пуснаха актира да си ходи; след края на представлението му за хората, които гледаха през неговите очи, Делиан едва не припадна. Едва успя да се задържи в съзнание, за да изяде супата, с която собственоръчно го нахрани Киърандел. Помнеше как го доведоха тук… помнеше и меките устни да Киърандел да шепнат в ухото му: „Знаеш ли, че си единственият човек, който някога ме е имал безплатно?“

Спомни си устните й върху своите и точно тогава осъзна, че е гол.

Придърпа завивките около хълбоците си.

— Ъъъ, Тъп? Случайно да знаеш къде ми е панталонът?

— На стола. Хайде, побързай.

Имаше усещането, че цялото му тяло почервеня. Имаше някакви смътни спомени, че Тъп е — или беше — любовница на Киърандел. Беше ли правил нещо снощи с Киърандел? Какво се беше случило? Щеше да помни, ако беше правил секс…

Щеше ли?

Той уви чаршафа около кръста си.

— Тъп, моля те. Ако обичаш, би ли…?

Тъп сложи ръце на кръста си.

— Подменени, аз живея в бардак. Мислиш си, че досега не съм виждала чепове? Моля те. Виждала съм и твоя; бях тук, когато Киърандел те съблече.

Делиан затвори очи, въздъхна и отново ги отвори. Добре, това поне означава, че не съм правил секс. Той вдигна очи към Тъп, която го изгледа нетърпеливо.

Вероятно.

— Добре — рече Делиан. — Добре, идвам — тоест ей сега съм готов. — Той стана от леглото и се напъха в панталона, който му бе оставила Киърандел.

— По-добре побързай — заяви Тъп. — Тя е доста разстроена.

— От какво? — попита глухо Делиан, навличайки ризата през главата си. — И за какво й трябвам? Тя има достатъчно охранители.

— Не ми обясни с подробности. Скандал с някакъв задник горе в стаите. Има заложник. Тя каза, че задникът се поти и има треска — твърди, че мацката му се опитала да го отрови.

Делиан застина, облякъл ризата си наполовина; назъбената ледена буца отново се появи в корема му. Ето това е — помисли си той. — Точно затова не исках да се будя. Точно това е.

Смазваща тежест се стовари върху раменете му, но Делиан просто поклати глава и нахлузи сандалите, оставени до стола.

— Води ме — каза той.