Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (6)

6.

Хари ме погледна над острието на бокена си — учебен дървен меч, утежнен до три четвърти от масата на сабите в Отвъдие. Сега носеше задължителния минимум броня, както и аз. Бокенът е истинско оръжие и може да убива.

Хари ме нападна без предупреждение, като отби меча ми надолу със своя собствен; когато телата ни влязоха в контакт, един лакът, който дори не забелязах, се вряза в защитната ми маска и ме накара да загубя опора под краката си. Проснах се на земята и бокенът ми се плъзна настрани. Хари стоеше над мен, притиснал върха на дървения си меч към гърдите ми.

— Ти загуби.

Блъснах меча му встрани и ядосано се изправих на крака.

— Мамка му, Хари! Защо трябваше да ме удряш в лицето? Можеше да ми скъсаш шевовете и ти много добре знаеш това. И се очакваше да поработим върху боя с мечове.

Той сви рамене и хвърли бокена си настрани.

— Очаквало се било. А за теб се очакваше да си доста добър в боя в мечовете, поне за стандартите на Кочината. Защо винаги губиш?

— Защото ти винаги мамиш.

За един Бизнесмен това би било смъртна обида. Хари само поклати глава.

— Слушай, когато се биеш за живота си, няма такава дума „мамене“. Един много умен тип някога е казал: „Да победиш, не е най-важното нещо. То е единственото важно нещо.“ — Той пристъпи към мен, гледайки ме странно доброжелателно. — Крис, ти си доста добър боец, знаеш ли? Пъргав си, учиш се бързо и така нататък. И си по-добър с меча от мен. Ако играя по правилата, ще ме победиш. Но ако в Отвъдие започнеш да играеш по правилата, просто ще те убият.

Помислих си: Не ми говори снизходително, долнопробен Работнически боклук, но на глас казах:

— Да, добре. — Отидох при бокена си и го вдигнах. — Да го направим още веднъж.

— Никога не се отказваш, нали? — той ме гледаше донякъде с досада, донякъде с неудобство. — Не мога да не ти го призная, умееш да носиш на бой. Но не мисля, че това ще ти помогне кой знае колко. И мисля, че се нуждая от свободното си време, за да поработя върху влизането ми в транс.

Това беше почти добра новина — Хари най-накрая беше осъзнал, че ще трябва да поработи върху магическите дисциплини, ако иска да се дипломира. Но практиката сама по себе си не е достатъчна — нужна е практика при идеални условия. И аз знаех точно от какво се нуждае той. Единственият начин да попаднем и двамата в Отвъдие беше да убедя Хари да ми позволи да му помогна.

— Измъкваш се, а? Точно когато започнах да схващам?

— Крис, съжалявам, човече. Просто не ти се получава.

Той се зае да сваля бронята си. Всяко скърцане на велкрото сякаш забиваше игла право в сърцето ми.

— Какво значи, че не ми се получава? Кой назначи теб за експерт? Учил съм по същата програма като твоята — може да не съм толкова добър в това, но знам за него не по-малко от теб.

Пронизващият поглед на черните му очи изведнъж стана пуст, сякаш той гледаше през главата ми към стената отзад. Устните му се изкривиха от полуусмивка — сякаш го болеше някой зъб.

— Никога няма да знаеш за това колкото мен. Твърде стар си. И не обичаш да се биеш.

— Престани с тези глупости, Хари. Знам…

— Нищо не знаеш.

Спомних си какво бях чел в досието му — за лудостта на баща му и падането по кастовата стълбица от Професионалист — професор по социална антропология — до временно настанен в работническите гета на Сан Франциско, за побоите, на които почти със сигурност е бил подложен от баща му, и за момент ми се стори, че го разбирам.

— Е, ти си имал тежко детство…

Той се изсмя в лицето ми — зловещ, хриплив звук, в който нямаше нищо весело.

— Имах страхотно детство. Къде мислиш, че се научих да се бия? По времето, когато станах на осем, вече знаех: всяка битка е битка до смърт. Точно това ги прави толкова забавни. Ти още не си осъзнал това и сигурно никога няма да го осъзнаеш. Няма да живееш достатъчно дълго. И съжалявам за това, защото един вид започнах да те харесвам.

— Хубаво тогава! — Започнах да смъквам екипировката си, чувствайки как в мен започва да кипи гняв. — Имаш добър усет към мелодрамата, Хари. Жалко, че си толкова голям гадняр.

— А?

— Този спектакъл тип „аз съм толкова мъдър, а ти си само едно малко дете в гората“. Спести ми го. Виждал съм го и в по-добри изпълнения, баща ми го е докарал до съвършенство.

— Аха, както и да е. — Той събра на куп частите от снаряжението си. — Приятно беше да се работи с теб, Хансен, но ми е време да тръгвам.

— Защо не опиташ да дойдеш да играеш на моето поле? — Вложих такова презрение в гласа си, че той се спря насред крачката си. Може и да не го разбирах изцяло, но знаех, че няма начин да понесе такъв тон от някакво момче от висша каста със съмнителна мъжественост.

Той ме погледна през рамо.

— Твоето поле?

Сърцето ми се беше разтуптяло и положих усилия да потисна треперенето в гласа си.

— Да, здравеняко. — Завъртях като истински фокусник картичката на Чандра между пръстите си. — Щом си толкова як в твоята специалност, защо не дойдеш да опиташ моята?

— Какво държиш там?

— Това е карта за достъп до залата за Виртуални приключения след няколко часа.

В очите му припламна искра на интерес.

— Знаеш ли, следващия петък ми започва курсът по Виртуални приключения…

Свих рамене.

— Това е разликата между нас двамата. Консерваторията е пълна със студенти от Бойния поток, които могат да изметат пода с теб, без да се изпотят…

— Така ли мислиш?

Не му обърнах внимание и продължих:

— … но няма никого, никого, който би могъл да ме бие в залата за Виртуални приключения. Там аз съм най-добрият. Провери записите, ако искаш: аз съм най-добрият, който някога е влизал там. Лесно ти е да раздаваш удари, но да получаваш?

Надявах се, че Хари е от онези момчета, които ги има във всеки квартал — готов да приеме всяко предизвикателство, особено ако шансовете са против него. И наистина смятах, че с моите напътствия той може да премине курса по Виртуални приключения с достатъчно висок успех, за да му позволи да се дипломира. Дарих го с фалшива усмивка, един вид: не ми пука какво ще направиш. Усмивка, която да го накара да се хване за думите ми и да си помисли, че искам да отстъпи. И усмивка, която да му попречи да забележи, че съм задържал дъха си.

Бъдещето ми зависеше от отговора му.

Той се вторачи в мен така, сякаш можеше да прочете мислите ми.

— След няколко часа, а? Като например в колко?

— Да речем, в десет вечерта?

— Ще дойда.

Той излезе от залата за ръкопашен бой, без да се обръща назад, така че не видя как паднах на колене, благодарейки на всички богове за избавлението ми.