Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (120)

2.

Негово Сияйно Светейшество Тоа Сител, Патриарх на Анхана и верен Наместник на Империята, се облегна на студения каменен перваз на прозореца и се загледа към северния край на Пътя на боговете. Слънцето клонеше към залез и в сенчестата стая бе започнало да захладнява. Есенната охра едва докосваше върха на Стената на Сен-Даналин, но позлатените кули на съседния Храм на Катеризи сияеха като огньове; блясъкът им накара Тоа Сител да заслони очите си с длан.

От време на време поривите на вятъра донасяха до прозореца кълба дим от сградите, които все още тлееха в Града на пришълците. Патриархът мразеше пушека. Имаше чувството, че той се кълби в главата му, задушавайки мислите му. А битката под руините на Града на пришълците продължаваше.

Дори самата мисъл за това предизвикваше у него гадене. Напоследък имаше доста проблеми със стомаха и главата, сякаш се беше слял с града, който управляваше, и този сблъсък пораждаше треска. Чувстваше остро, дори болезнено продължаващата в момента битка в пещерите под града — може би дори под самия дворец. Сраженията, които войската бе започнала да нарича Пещерната война, продължаваха вече няколко дни, но той все още не можеше да свикне с тях. Самата земя му се струваше нестабилна, временна, опасно крехка, сякаш всеки момент можеше да се продъни, и той щеше да пада, да пада, да пада…

Затова вече не излизаше от двореца.

Долу, на Пътя на боговете, който беше толкова широк, че приличаше на площад, се тълпяха гражданите на Анхана, рамо до рамо, облечени във фестивални цветове; вълнист килим от безброй глави, шапки и коси, който от това разстояние и височина изглеждаше почти равен. Все още нямаше никаква следа от триумфалната процесия, която откарваше Каин в донжона — но ухото на Патриарха долови далечните ритми на „Божие правосъдие“ и той си позволи да се усмихне леко; усмивка, смразяваща като камъка, на който се беше облегнал.

Застанал на три крачки зад лявото рамо на Тоа Сител, Негова Светлост почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред, се прокашля в юмрука си.

— Присъедини се към мен, В’Лич — рече без официалности Тоа Сител. — Той ще пристигне скоро. Не искаш ли да гледаш?

— Ако не сте против, Сиятелство…

— Не съм. Ела.

Тоа В’Лич наведе глава и тайничко избърса с ръкав потта от челото си; Патриархът се престори, че не го вижда. Когато Херцогът се приближи до прозореца, Патриархът долови миризмата му — киселата, леко гранива миризма на пот и клозет, която се промъкваше през аромата на скъпия му парфюм. Тоа В’Лич пое небрежно подадената ръка на Патриарха; пръстите на Херцога бяха лепкави, студени като сурово месо, извадено от натрошения лед в месарницата, и лекичко трепереха.

Докато Херцогът поднасяше сухите си устни към ръката на господаря си, Патриархът се взираше в празното пространство над кулите на Анхана.

— Следващата десетница ще се навършат седем години, откакто стоях до същия този прозорец заедно с граф Бърн — превърнал се скоро след това в Светец — започна да размишлява на глас той. — Тогава двамата също очаквахме да видим появата на Каин по Пътя на боговете. И тогава смятахме, че сме го заловили, оковали, обезвредили.

Патриархът улови брадичката на Херцога и я повдигна така, че очите им да се срещнат.

— И тогава — продължи той, — твърде късно разбрахме, че сме грешали.

Тоа В’Лич преглътна.

— Не знам какво имате предвид, Светейшество.

— Естествено, че разбираш. Не бъди глупак. — Патриархът въздъхна. — Знам, че някога смяташе Каин за свой приятел — дори стигна дотам, че му приписваш своето издигане. Знам, че ще си склонен да му помогнеш. И ти го казвам направо, Тоа В’Лич: тази ти склонност ще ти струва живота.

— Сиятелство…

Патриархът отхвърли с жест възражението му; Тоа В’Лич не можеше да каже нищо интересно по въпроса.

— Как върви разчистването?

Херцогът си пое дълбоко дъх, за да събере мислите си.

— По-добре, Ваше Сиятелство, но все още твърде бавно. Владеем терена на Града на пришълците — от Брега на простолюдието до северните коптори. Мисля, че до една десетница всички ще са заключени долу.

— Толкова дълго? — промърмори Патриархът. — Фестивалът на възнесението приближава, Тоа В’Лич. Ситуацията трябва да бъде овладяна.

— Пещерите са виновни — камъкът отрязва Потока — напомни му Херцогът. — Магьосниците страдат от недостиг на грифонови камъни. Не стига, че изпращаме долу мъжете да се бият без магическа подкрепа срещу огрета и тролове, но каменари? Никой не може да се бие срещу каменарите в онези пещери, Ваше Сиятелство. Не и без грифонови камъни. Това е равно на самоубийство.

— Нали разбираш, че неуспехът ти да арестуваш Киърандел е основен проблем сега? Тя ти беше любовница някога; когато ти наредих да ми я доведеш, ти се върна с празни ръце…

Херцогът настръхна.

— При всичката магия, която шибаняците хвърлиха срещу нас? — сопна му се той, преминавайки към нецензурния език от предишния си живот. — Наложи се да отстъпим. Трябваше да видите с какви лайна ни засипаха — като проклетия Ма’елкот, простете за богохулството. Още колко войници искате да изгубите?

— Не ме интересуват подробностите от съпротивата им. Половината от Патрула в Града на пришълците са бивши Поданици на Кант; трябваше да сте по-добре подготвени.

— Тя няма къде да избяга. Или ще се предаде заедно с останалите, или ще умре.

— Въпреки това. Успехите ти в борбата с бившите ти… съратници… далеч не са впечатляващи, В’Лич. Не можем да си позволим подобни, ммм, грешки… когато си имаме работа с Каин.

— Няма да има — обеща мрачно Херцогът.

— Разбрах, че вече си уредил отделна килия за него.

Тоа В’Лич се напрегна, сякаш очакваше удар.

— Да.

— Може би имаш обяснение за това, което да опровергае страховете ми…?

— Не е ли очевидно?

Патриархът си позволи още една тънка хладна усмивка.

— Смятам, че има няколко противоречащи си очевидни обяснения. Любопитен съм кое от тях ще избереш.

— Той е сакат — отвърна просто Херцогът. — Бърн заби Косал в гръбначния му стълб. Ямата е пълна с всякаква улична сган. Няма да издържи и ден там долу, може би дори час — всички ще искат да бъдат Човекът, който уби Каин. Да не споменавам, че повечето от тях са заплашени от екзекуция по — ммм, вие бихте ги определили като съмнителни — обвинения в каинизъм. Не мисля, че някой ще се застъпи за него.

— Разбирам — отвърна Патриархът. — Значи единствената ти грижа е да оцелее до екзекуцията си.

Тоа В’Лич се обърна към прозореца, поглеждайки към широкия път под двореца.

— Да — отвърна бавно той. — Не е лесно да го призная, знаете ли? Но сега имам длъжност, имам отговорности. Обичам този човек като брат, но всеки път, когато се появи в града, ние се оказваме въвлечени в шибана война.

Патриархът улови аления проблясък на алебарда под следобедното слънце и видя как парадът се появява иззад ъгъла откъм Пътя на измамниците и започва триумфалния си марш по Пътя на боговете. Едва успя да различи увисналата на решетката в талигата фигура.

— Да — промърмори той и облиза устните си, които бяха станали сухи, напукани и горещи. — Да, така е.