Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (22)

2.

Хари лежеше треперещ под омотаните си, пропити с потта му завивки и се надяваше, че не се е осакатил отново.

Една топла ръка се отпусна върху рамото му.

— Хари, всичко е наред — чу се наблизо тихият глас на Шана. — Тук съм. Просто имаше кошмар.

Той стисна зъби, събирайки смелост да отвори очи. Тя беше коленичила до леглото му, разрошената й коса изпъкваше като ореол от по-плътна сянка в сумрачната спалня, очите й бяха ококорени и почти сияеха, между веждите й се забелязваше едва забележима тревожна бръчка.

— Бях ли… — започна той с плътен глас, но се прокашля и опита отново. — Силно ли виках?

Тя тъжно кимна.

— Пак ли Бърн?

— Да.

— Тези винаги като че ли са най-лошите.

— На мен ли го казваш. — Той извърна главата си настрани, поглеждайки към измачканите завивки на леглото й в другия край на стаята; не можеше да се насили да погледне надолу към своите. — Аз… трябва ли да чистиш?

— Не мисля — отвърна сериозно Шана. — Не мога да надуша нищо. Искаш ли да проверя? — В гласа й отново се беше появила онази безпристрастна нотка като на професионалните медицински сестри. Той мразеше този тон; караше стомаха му да се свива на пропито с жлъчка кълбо. Под повърхността на спокойното „мога да се справя“ се криеха ненавист и отвращение.

— Няма да е зле — рече той със свито гърло. От произнасянето на тези думи болеше повече, отколкото при получаването на шибаната рана. — Байпасът пак се е изключил.

Невралният байпас, който шунтираше импулсите около разкъсването в частично регенерирания му гръбначен стълб, бе, меко казано, капризен; от три дни не беше презареждал софтуера му и някакъв необясним бъг в програмата караше байпаса неочаквано да се изключва от време на време. Тази част от съня бе абсолютно точна — той не можеше да мърда краката си, не чувстваше нито тях, нито каквото и да е друго под пъпа. Под широкия три инча белег, който Косал бе оставил на корема му, той бе мъртъв като заклана крава.

Изключването винаги му причиняваше кошмари и понякога той се будеше в локва от собствените си изпражнения и урина, която не можеше да усети, а понякога — ако бе лежал в нея достатъчно дълго, за да се притъпи обонянието му — не можеше дори да подуши. Това беше причината Шана да не спи вече в леглото му.

Една от причините.

— Аби: осветлението на една четвърт — рече спокойно Шана. — Изпълнявай.

Стаята се озари с мека децентрализирана светлина и тя отметна завивките. Той се насили да погледне. По чаршафите се виждаха единствено петна от потта му, която караше пижамата му да залепва за влажната му кожа — това означаваше, че изключването все още не беше пълно; той имаше някакъв контрол над червата и мехура си. Въздъхна с облекчение, което заплашваше да премине в треперене. Може би щеше да успее да стигне до банята, преди проклетият байпас да се рестартира.

Регенериращата терапия, която лекарите на Студията използваха, за да лекуват гръбначния стълб на Хари, имаше малко над деветдесет процента успеваемост — или поне така му казваха те. Погледнато от другата страна обаче, това означаваше десет процента неуспех и точно в тях се беше озовал Хари.

Така да се каже.

Вярно, че донякъде беше проработила — той бе получил някакъв уринарен и ректален контрол, както и ограничена чувствителност. Но дори тези частични придобивки ставаха жертва на гръбначния байпас. Той въздействаше чрез неврална индукция, подобна на използваната в директните кресла на Студията; когато се изключеше, всичко под кръста се прецакваше.

— Администратор?

Екранът върху нощното шкафче до леглото му проблесна, озарявайки стаята със студено електрическо сияние, и върху него се появи намръщеното лице на Брадли Уинг, болногледача на баща му.

— Администратор Майкълсън? Добре ли сте?

Шана го погледна, повдигайки вежди, и той кимна неохотно. Тя натисна вместо него бутона за гласов прием, за да не му се налага да се придърпва през леглото, използвайки само ръцете си.

— Да, добре, Брад. Добре съм.

— Чух ви да викате…

— Казах, че съм добре. Шана е тук, всичко е наред.

— Искате ли нещо, което да ви помогне да заспите?

В бутилката до екрана имаше почти половин литър „Лафройг“; киселият, йоден вкус на уискито все още пареше в гърлото му. Той видя изражението на лицето на Шана, която улови погледа му към бутилката, и се извърна намръщено настрани.

— Не се притеснявай. Само провери татко, чу ли? Виж да не съм го събудил.

— Успокоителните, които приема Работник Майкълсън…

— Не го наричай Работник Майкълсън. Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Простете, Администратор.

— И престани да ме наричаш Администратор, по дяволите.

— Простете… простете, ъъъ, Хари. Часът… просто забравих, това е.

— Да, както и да е. Провери го.

— Ще го проверя, ъъъ, Хари.

— Добре.

Екранът помръкна.

Той не можеше да се насили да погледне Шана в очите.

— Хм, по-добре да ида да видя Фейт. Щом съм успял да събудя Брадли чак на първия етаж, сигурно съм й изкарал акъла.

Шана се изправи.

— Аз ще отида.

— Не, не, не — настоя уморено Хари. — Връщай се в леглото. Вината е моя, аз ще го направя. И без това трябва да рестартирам — ще използвам тоалетната в коридора, за да можеш да заспиш.

Той подсвирна на количката и тя влезе в спалнята, жужейки и лавирайки между мебелите; сензорите за близост на автонавигационната й система придаваха на движенията й животинска плавност. Щом стигна до леглото му, простата команда „Роувър, стой!“ застопори колелата й на място, но за всеки случай Хари дръпна и ръчната спирачка. Байпасът му го бе научил да не се доверява на микропроцесори.

Шана плъзна ръката си под мишницата му, за да му помогне да се изправи. Той наведе глава и не помръдна.

— Мога да се справя.

— О, Хари… — Гласът й прозвуча толкова уморено, толкова неописуемо тъжно, сякаш произнасянето на името му можеше да обхване всичките му провали и цялата нейна прошка. Хари стисна зъби толкова силно, че ушите му зазвъняха.

— Връщай се в леглото — рече твърдо той.

— Иска ми се да ми позволиш да ти помогна — промърмори тя и за миг възлите в сърцето му се отпуснаха поне мъничко.

Той покри дланта й със своята.

— Ти ми помагаш всеки ден, Шан. Само ти ми помагаш да продължа, ти и Фейт. Но трябва да ме оставяш да се справям сам с онова, с което мога, нали?

Тя кимна безмълвно. Наведе се надолу и леко го целуна по бузата, след което се върна при леглото си в нейната половина от стаята. Хари я изпрати с мрачен поглед, като я изчака да се пъхне под завивките и да се успокои.

— Лека нощ — каза тя.

— Да. Лека нощ.

Тя се обърна с гръб към него и събра пухената възглавница под главата си.

— Аби — каза той, — угаси лампите. Изпълнявай.

Спасен от тъмнината, той бавно и внимателно се прехвърли от леглото в седалката на Роувър. Трябваше да използва и двете си ръце, за да премести един по един мъртвите си крака на мястото им върху стъпенките. Остана да седи по този начин дълго време, както му се стори, дишайки тежко и загледан в ръцете си.

Беше превърнал тези ръце в оръжия, беше ги тренирал, докато не бяха станали смъртоносни като остриета. През последните години го бяха считали за най-изкусния жив специалист по ръкопашен бой. Единственото нещо, което напомняше за онези дни, бяха чупените по няколко пъти фаланги на пръстите му, които бяха покрити с избледнели белези.

В онези години се бе смятал за издръжлив. Едва по-късно, когато вече използваше ръцете си предимно за да си пъха глицеринови свещички в задника и да си прави клизма, той разбра всъщност колко е грешал. Първия път, когато Шана го чу да плаче и го намери да седи на тоалетната чиния с омазани в изпражнения юмруци, с които той, оставяйки по детски отпечатъци по мъртвите си бедра, се бе опитал да вбие в тях някаква чувствителност, някаква полезност, Хари разбра, че през цялото време се беше самозалъгвал.

Никога нямаше да е достатъчно издръжлив за това.

След като освободи спирачката на Роувър, той хвана колелата и грубо завъртя количката към вратата. Допреди няколко години бе използвал левикресло, но го беше продал; каза на Шана и на лекарите си, че според него магнитното поле на левикреслото не е екранирано както трябва и може би това е причината за софтуерните му проблеми. А всъщност мразеше проклетата джаджа и се страхуваше от нея. Всяка механична повреда, дори и лекото спадане в притока на енергия, щеше да го остави безпомощен и неподвижен. Роувър поне имаше колела.

Което не му пречеше да мрази и него.

Вратата се плъзна встрани при приближаването му; той се изтъркаля в коридора и сви към стаята на Фейт. Знаеше, че би трябвало първо да спре в тоалетната и да рестартира, но някаква ирационална упоритост не му позволяваше да се държи разумно. Дори да се случеше най-лошото, той нямаше да изцапа много; Роувър имаше тръбичка за урината и химическа тоалетна под седалката — макар че Хари тайно си мислеше, че ако някога стигне дотам, че да започне да ги използва, ще се самоубие.

Миризмата… Най-много от всичко се страхуваше от нея; самата мисъл за нея затъкваше гърлото му и пареше в очите му. Спомняше си твърде добре тая миризма: химическата воня на болест и нечистотии. Такава бе миризмата на Дънкан, след като нервният срив го изпрати надолу по спиралата на кастовата стълбица. Мъничкият апартамент, който бе споделял с баща си в Работническото гето „Мишън“, беше изолирал тази миризма, беше я концентрирал, беше я прогорил в него като клеймо от вътрешната стена на черепа му. Не остра, но плътна и някак загладена; не противна, а сладникава; наслояваше се в гърлото му, карайки го да се усеща сякаш се дави в сополите си.

Миришеше на лудост.

Екстрите на Роувър не бяха удобство; те бяха заплаха. Ако си позволеше да пропадне чак толкова, ако се примиреше, както го съветваха всички лекари, ако приемеше недъга си и се опиташе да се приспособи към него, тази миризма щеше да се прилепи завинаги към него. И той се страхуваше, че може да свикне с нея. Страхуваше се, че някой ден вече дори нямаше да я забелязва.

Роувър стигна до вратата на Фейт и спря. Хари допря нежно върховете на трите си пръста до нея, сякаш галеше бузата на дъщеря си, и тя безшумно се открехна с няколко сантиметра. Той прошепна на Аби да засили осветлението в коридора и къщата се подчини, увеличавайки постепенно интензитета, докато светлината не се разля върху леглото на Фейт и не озари разпиляната й златиста коса.

Момичето спеше, разперило безгрижно ръце. В гърдите на Хари се разгоря свирепа болка и той не можа да отмести очите си от нея, докато бавното издигане и спускане на нощницата, покриваща гръдния й кош, не привлече погледа му. Спомни си, че по същия начин беше гледал и Шана, когато Палас Рил лежеше привързана към олтара в Желязната стая, намираща се на върха на Сумрачната кула в двореца „Колхари“ в Анхана; спомни си облекчението — прилива на разсъдливост и целеустременост, — което изпита, виждайки, че тя е все още жива.

Никакво подобно облекчение не изпитваше в сегашните тъмни нощи, когато спираше до вратата на Фейт, за да погледа дъщеря си. Студеният ужас, който се криеше зад очите му, непрекъснатото очакване, че в някоя от тези нощи той ще надникне вътре и няма да види повдигането и спускането на гърдите й, никога не изчезнаха; само се притъпиха. Той знаеше, с увереност, която граничеше с религиозно убеждение, че някой ден ще му я отнемат. Това беше основната нишка в съдбата му — на нищо ценно не му бе позволено да остава в живота му.

Прозрачната й кожа — тя сякаш сияеше, озарена от топлината на погледа му, — косата й с цвят на озарено от слънцето жито, класическата северняшка правилност на чертите й, всичко това носеше само намек за британското наследство на Шана. В нея нямаше нищо, което да напомня за него. Приличаше изцяло на истинския си баща.

Биологичният й баща — поправи се Хари. — Аз съм истинският й баща.

Той си спомни с копнеж за бутилката уиски върху нощното шкафче. Трябваше да я вземе със себе си. Малко вътрешен огън щеше да му се отрази добре; тези среднощни часове бяха плодородна почва за мисли, по-тъмни от нощта.

Понякога, когато гледаше Фейт, той не можеше да не се сеща за Ламорак — за Карл. Карл Шанкс: второкласен Актьор, дребна звезда, добре изглеждащ фехтовач с незначителни умения в магията, някогашен добър приятел на Хари. Любовник на Шана. Нейният издайник.

Бащата на детето й.

Ламорак беше предал Шана и Хари; Хари го беше предал на свой ред. Беше го оставил на мъчителите.

Беше го убил със собствената си ръка.

Дори сега, повече от шест години по-късно, беше достатъчно само да затвори очите си и да се замисли за миг и всичко се връщаше отново: как лежи на пясъка на арената с Косал, забит в корема му, над него се е надвесил Ма’елкот, а до него е проснат Ламорак. Сълзите на Шана капят по лицето му като първите капки на пролетен дъжд. Чувства как всичко започва да вибрира — от прекъснатия му гръбнак до зъбите, — когато хваща дръжката на Косал, за да активира магията на всепоразяващото му острие.

Можеше да усети как главата на Ламорак се отделя от тялото му с дрезгавото хрррт на откъсваща се от книга страница, когато притиска острието на Косал към шията на предателя.

Така е по-добре, помисли си той. Тази мисъл го спохождаше всеки път, когато се сещаше чие дете отглежда; всеки път си напомняше, че във вените на Фейт не тече кръвта на Майкълсън. Също като Томас Пейн, и Дънкан обичаше да напомня, че добродетелите не се наследяват; но същото важеше и за пороците.

Лудостта, от друга страна, се предава по наследство.

За миг се зачуди дали да не я събуди — една сънена усмивка на дъщеря му щеше да прогони всички тъмни сенки в главата му, — но знаеше, че няма да го направи. Никога не го правеше. Нямаше да си позволи да използва Фейт като лекарство против лошите си настроения.

След един последен, изпълнен с копнеж поглед към леко повдигащите се гърди той подкара Роувър по коридора към кабинета си. Когато черната тъга обхващаше сърцето му, единственото, което му оставаше, бе работата.

Но първо…

Той сви към банята за гости, която се намираше до кабинета. Облегалките на Роувър се прибраха, за да може да се прехвърли върху тоалетната чиния, използвайки вградения в стената парапет. Панталонът на пижамата му се закопчаваше на кръста с велкро, за да не се налага да го сваля, а просто да го остави да се свлече. Четирицифреният код, вкаран в апарата, който висеше на ремък върху облегалката на Роувър, изключи байпаса му и едно натискане на бутона го рестартира.

Докато софтуерът, който му позволяваше да върви, се презареждаше, докато краката му потрепваха и подритваха, докато червата и пикочният му мехур спазматично се освобождаваха от съдържанието си, Хари Майкълсън — който някога бе Каин — стисна зъби и очи, за да не потекат познатите сълзи на тайното му унижение. Защо не мога да се събудя? Моля те, Господи… или който там ме слуша. Само това искам. Само това искам.

Искам да се събудя.