Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (81)

6.

— Това е безполезно, Рейт — казва Гарете. — Сега ще го направим по моя начин.

— По твоя начин? — питам аз.

— Сътрудничеството ти — сподавено произнася той — е желателно, но можем да минем и без него. Просто ще те завържем и ще те хвърлим в потока. Сигурен съм, че жена ти ще пристигне навреме, за да спаси живота ти.

Рейт гледа мрачно.

— Може би не направо в потока, а на брега му. Ако той се удави преди пристигането й, тя може изобщо да не се появи. Ценността му като примамка зависи от живота му; мъртъв е безполезен.

— Значи на брега. — Гарете отново намества ремъците на ножницата на Косал и поглежда нетърпеливо към кратера. — Защо се бавят толкова, по дяволите? Тия ремъци ме убиват.

Мъртъв съм безполезен?

Взимам решение за по-малко от секунда. Нямам нищо против да умра. От доста време свиквам с тази мисъл. Измислянето на план ми отнема още по-малко време.

Никак не е трудно да накараш някого да те убие.

Обръщам се към Гарете с мила усмивка.

— Следил си ли актьорската ми кариера, Винс? — питам го приятелски аз.

— Аз… запознат съм с работата ти — отвръща вдървено Гарете с озадачен вид. — Никога не съм ти бил фен; не си падам по насилието.

— Все пак може би ще успееш да отговориш на няколко лесни въпроса. Какво ще кажеш? Една малка викторина на тема Каин, за да мине времето, докато чакаме демона ти.

— Едва ли…

— Каква — питам аз, вдигайки показалец наставнически — е средната продължителност на живота на задниците, които заплашват Палас Рил?

— Заплашваш ли ме? — изръмжава Гарете и пристъпва към мен. — Ти? Сакатият? Да не си луд? Та ти дори не можеш да стоиш прав!

— Добре, признавам: подвеждащ въпрос — казвам аз и се навеждам към него, като се извивам настрани, за да хвана китката му с лявата си ръка. Преди да се усети колко е загазил, аз го дръпвам към себе си, извивам ръката му зад гърба и забивам лицето му в скута ми; прехвърлям лявата си ръка към врата му и го стисвам силно в свивката на лакътя, вкопчвайки се здраво в ремъка на ножницата; кокалчетата на левия ми юмрук се забиват в ларинкса му, а аз го затискам между лопатките с лакътя на дясната ми ръка. — Но трябва да ти кажа, че след теб средната стойност определено ще се понижи.

Артанските стражи ми крещят да престана и да го пусна и други подобни глупости. Чува се групово щракане, когато зареждат автоматите си и ги насочват към мен. За миг се напрягам в очакване светът да се разтвори в пламъците от дулата и ударите от куршуми.

Но вместо това Рейт ги надвиква:

— Спрете! Не стреляйте!

Гарете е забил ноктите си в краката ми, но аз и без това нямам кой знае каква чувствителност в тях. Гърлото му отчаяно се бори срещу хватката ми; тилът му е яркочервен и той започва конвулсивно да потрепва, а проклетите копелета още не стрелят…

— Не разбирате ли, че това е номер? — казва спокойно Рейт. — Това е сложна форма на самоубийство: Каин иска да го застреляте. — Той свива устни като разочарован учител. — Той ни е нужен жив повече, отколкото Гарете.

Рейт повдига рамене и въздъхва:

— Извинявай, Винс.

Ами, мамка му.

От друга страна пък, не е нужно да го оставям жив.

Един монах казва нещо, което не успявам съвсем да разбера, и Рейт му отговаря:

— Определено. Но Каин не трябва да умре. Можете да му причинявате болка колкото искате.

Нечия здрава ръка се протяга над рамото ми; притискам брадичката си към гърдите и се напрягам с всички сили, за да му попреча да ми приложи хватката, в която съм стиснал Гарете. Той ме стисва точно под скулата в абсолютно професионален ключ, който адски шибано боли и заплашва да строши шийните ми прешлени.

— Пусни го — ръмжи в ухото ми на западен диалект, затягайки постепенно ключа, като ми оставя достатъчно време да обмисля какъв ще бъде животът ми, ако ръцете ми са мъртви точно като краката ми.

— Да, бе, веднага, как ли пък не — изгрухтявам аз въпреки болката.

Едно рязко завъртане притиска китката ми към гърлото на Гарете достатъчно силно, за да строши ларинкса му. Пускам го и той полита назад, давейки се в собствената си кръв, а докато се опитва да се изправи, аз сграбчвам с двете си ръце дръжката на Косал, която стърчи над рамото му.

Омагьосаното острие оживява с жужене.

Прерязва ножницата като меко сирене и потъва в рамото на Гарете. Той залита назад сред фонтан от кръв, държейки се за гърлото, и глухо гъргори: „кхк… кхк… кхк“. Монахът, който е застанал зад гърба ми, изругава звучно, когато вижда как жужащото острие се насочва към главата му; ръката, която е стиснала лицето ми, се отдръпва. Сигурно е паднал на земята, защото, докато размахвам острието над и около главата ми, не срещам никаква съпротива.

Гарете ме поглежда; от зейналата рана на рамото му блика кръв, не може да произнесе и дума заради строшения си ларинкс, очите му са разширени от ужас. Повдигам рамене.

— Нищо лично, Винс.

За секунда се озоваваме в патова ситуация. Никой не се движи; артанските стражи са насочили към мен пушките си, но не искат да ме застрелят, а и никой не иска да се приближава в обхвата на Косал.

А точно пък аз не мога да отида никъде.

Гарете със залитане се приближава към ръба на кратера. Все още е прав, но коленете му треперят, омекват — не му остава много да живее. Никой освен мен не му обръща внимание.

— Каин, пусни меча — нарежда ми Рейт и навярно подсилва заповедта си с някаква сила; невидими пръсти направляват волята ми. — Пусни го долу — повтаря той и ръката ми се отпуска. В очите му искрят звездите. Той прави крачка напред. — Точно така. Пусни меча.

— Още една стъпка… — казвам му аз и вдигам острието. То е покрито с някакви непознати рисунки: руни, изрисувани със сребро. — … и ще го пусна право върху гърлото ти.

Руните върху острието сякаш изпиват светлината от очите му и Рейт отстъпва.

И какво да правя сега, мамка му?

Преди да успея да взема решение…

Като личинка, изпълзяваща от устата на мъртвец, над ръба на кратера се появява трупът на Бърн.