Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (92)

3.

Под тежестта на пищящите в главата си образи Делиан се отпусна на колене. Киърандел лежеше безмълвно на леглото си, докато Фантазията изливаше своя неописуем ужас в ума му.

Той видя Живия дворец в пламъци, които прогаряха самото сърце на гората. Видя трупове на първородни — десетки, стотици, безчет; видя диви същества, които беснеят из гората с окървавени зъби — диви същества, под чиито маски от мръсотия и лудост можеха да се разпознаят лицата на кавалерите и дамите от светското общество.

Видя трупа на краля, своя баща, да лежи полуразложен на пода в килера, където сигурно беше пропълзял, за да се скрие; тялото бе открито там от двама гладни полудели фейове, млади мъжкари, които бяха разкъсали със зъби суровата му плът само за да я повърнат на големи кървави купчини върху скъпите вълнени дрехи, които кралят бе издърпал от рафтовете, за да си стъкне грубо легло, върху което да умре.

Видя накълваното от птици тяло на фей, облечено в любимата жилетка на Торонел; нямаше как да е сигурен, че това е трупът на брат му. Той беше окачен високо над земята и един отчупен клон го беше пронизал от чатала до гърлото.

— Не е лесно за гледане, нали? — попита най-накрая Киърандел.

Делиан почти не я чу.

— Та ето какво реших — рече Киърандел; гласът й внезапно се втвърди и зазвуча като стържене на нож по точило. — Ти си актир…

Пред очите му стоеше една и съща картина: отмятайки глава като в екстаз, една врана кълве око — което можеше и да беше на Торонел.

— … и Каин е актир. Нещата излизат изпод контрол. Палас Рил души наоколо. И тримата сте свързани по някакъв начин. Мисля, че слуховете са по-близо до истината, отколкото смятат всички: че всичко това е свързано с каинистите. — Безкръвните й устни се разтегнаха в жестока хищническа усмивка. — Лежа тук, откакто се събудих, и се опитвам да разбера какво можех да направя, за да се развият нещата по друг начин, и единственото, което открих, е следното: трябваше още в нощта, когато се появи, да наредя да те отведат и да те убият.

Едва сега Делиан я погледна, но не каза нищо.

— Тъп — произнесе рязко тя — бе единственото същество, което искрено ме обичаше.

Делиан наведе глава.

Вперила поглед в тъмния брокат на завесите, тя изглеждаше така, сякаш се свива под завивките, опитвайки се да сдържи треперенето си.

— Отведете го в бялата стая и му строшете черепа. Тялото хвърлете в реката.

Делиан стоеше неподвижно, докато огрето отново го омота в сребърната мрежа, метна го през рамо и го отнесе.