Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (180)

5.

Лич бродеше в мрака от много дълго време.

Когато най-накрая ноктестите лапи се появиха в безкрайната нощ на пещерите, сграбчиха го и го повлякоха към безкрайната тъмнина, Лич знаеше точно кой е и какво ще направи. Той беше оцеляващ. Щеше да оцелее.

— Не съм въоръжен — не спираше да повтаря той от момента, в който избяга от Божиите очи в пещерите. — Предавам се.

Беше повтарял тези думи отново и отново, вече незнайно колко дни; гърлото му беше пресъхнало, устните се бяха напукали, а очите му бяха забравили какво е това светлина.

— Не съм въоръжен. Предавам се.

И продължи да го повтаря, докато тишината не го връхлетя под формата на удар в тила.

Тъмнината бе пропита със звуци: тътрене на крака, сумтене и подсмърчане, рядко прозвъняване на ризница и стържене на стомана в камък.

При други обстоятелства Негова Светлост почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред, щеше да е готов да вдигне скандал; да се разкрещи на похитителите си, че е важна личност, и да намекне, че за всички нанесени му морални и физически вреди ще последват имперски репресии. Негово Величество Кралят на Кант щеше да е готов да се пазари: да предложи на похитителите си да определят цена за свободата му, да сключи сделка, която след това можеше и да спази, ако му отърваше. Но тези двама мъже бяха погълнати от тъмнината.

Сега тук беше само Лич, както го бе нарекла майка му при раждането му, след като светът и собственото й тяло й бяха изиграли лоша шега.

— Добре дошли в скромния ми дом, Ваша Светлост.

Гласът беше на Киърандел, макар той да не беше сигурен, че глас бе подходящата дума. Монотонният шепот, ясен и тих, прозвуча толкова близко, че Лич очакваше да усети диханието й върху шията и бузата си. Но вместо това почувства само грубите нокти, които се впиваха в ръцете му и го държаха изправен. Единственото, което виждаше, бяха проблясващи очи. И мястото вонеше като шибаната Шахта.

— Киър… — започна той.

— Шт! Не произнасяй това име! Никога повече не го произнасяй. — Паническите нотки в гласа се изгубиха, заменени от циничен провлечен говор. — Лош късмет е да изричаш името на неспокоен мъртвец.

— Мъртвец…?

— Трижди мъртва. Тази фея умря от собствената си ръка: изпи отрова. След това, няколко дни по-късно, умря от мъка на Брега на простолюдието. И най-накрая, още по-късно, даде живота си, за да защити народа си, докато се бореше срещу мощта на Империята в горящите руини на собствения си дом.

— Трижди мъртва, но още е тук — рече тихо Лич, без да се подиграва. — Сигурно е много жилава.

— Някога може би. Но вече не.

— Ако, хм, тази дама е мъртва, тогава с кого разговарям?

— Аз съм отмъстителният труп на нещастната фея — отвърна тъмнината.

— Ха. Знаех си, че гласът ти звучи малко странно — рискува да се пошегува той, но никой не се засмя.

— Не чуваш моя глас.

— Да, добре — отвърна той, мислейки си: Мамка му, мръднала е като Тоа Сител. Но тя бе последната му надежда. — Искам да ти предложа сделка.

— Естествено, че ще искаш.

— Мога да ти кажа къде са разположени Котките, Очите и Магьосническият корпус — позиции и численост. Мога да ти кажа къде се намират оръжията и провизиите ни. Мога да ти нарисувам карта на патрулните маршрути в пещерите. Лично начертах плановете за мащабното нападение…

— И каква работа ще ми свърши тази информация?

Едва ли беше чак толкова луда. Нали?

— Ще ти помогне да спечелиш войната — отвърна търпеливо той.

— Няма никаква война.

— Госпожо, на нас адски много ни приличаше на война!

Мълчание.

Нови стъпки и подрънкване на ризници. Капеха едри капки; може би слюнката на нещо голямо и гладно.

— Твоята армия — човешките войници, за които говориш — обади се най-после гласът, мрачен, бавен и безизразен, — си имат по-належащи проблеми от прочистването на тези пещери. Човешкият ти град гори и из руините му бродят човешки гули.

— Чуй ме — каза Лич, облизвайки устните си. До каква степен думите й бяха повлияни от лудостта? Не знаеше от колко време броди в тъмнината; Анхана можеше вече да е на другия край на света. Кой знае, в бълнуванията й може и да имаше някаква истина. — Чуй ме, Патриархът полудя. Той си мисли, че съм проклет каинист. Можех да се отбранявам, но всъщност няма на кого да се доверя. Всички се държат странно — имам предвид наистина странно. — Лич смекчи тона си, вложи повече топлина в гласа си. — Двамата с теб никога не сме имали проблеми с доверието. Аз ти помагах, ти помагаше на мен. Услуга за услуга. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислех си, че двамата можем да измислим нещо.

— Това ли искаш? Това ли те доведе тук? Отново искаш услуга от мен?

— Аз, хм… — При тая влага в пещерите как можеше устните му да са толкова сухи? Той отново ги облиза и продължи: — Хей, няма да се преструвам, че не си ми липсвала.

— Нима?

— Само си помисли: аз и ти? В определен смисъл двамата сме родени един за друг.

— Помня… — промърмори зловещото безизразно подобие на Киъранделиния глас. — Помня какво е да си желана.

— А аз — рискува Лич, усещайки пробив — помня какво е да желая теб. Бяхме страхотни заедно. Знаеш го. Никоя друга жена не ме е карала да се чувствам…

— Аз не съм жена.

— Никоя женска от който и да е вид — поправи се гладко Лич. — Нито от хората, нито от първородните, нито от каменарите, не ме правеше толкова щастлив, колкото ти. Сънувах те нощем и се събуждах, облян в пот. Изпадах в паника при мисълта, че повече няма да те видя.

— Да ме видиш? Това ли е желанието ти?

— Това и повече — настоя той. — Бихме могли да променим всичко. Сред Очите все още има мъже, които са ми верни, а Котките до един са мои хора. Освен това знам къде Магьосническият корпус е складирал грифоновите си камъни…

— Няма какво да променяме.

— Ами тогава… — Лич се опита да се усмихне. Дали го виждаше ясно? — Тогава можем просто да… да бъдем заедно. Нали се сещаш?

— Така. — Гласът й прозвуча безжизнено и студено. — Отново искаш да докосваш гърдите ми, да плъзнеш ръка по хълбоците ми.

— Повече от всичко на света — отвърна той, мислейки си: С изключение може би да се измъкна жив оттук.

— Много добре. Приемам привързаността ти. Целуни ме веднъж и да приключваме.

Ръце като клоните на вледенено дърво обхванаха лицето му. Нещо твърдо и покрито с кора се докосна до устните му, наквасвайки ги с гъста слуз с вкус на желязо, напомняща на… не, не напомняща.

Това наистина бе съсирваща се кръв.

Кората се разтвори, разкривайки остри зъби, които се забиха в долната му устна. Език, приличащ на обгоряло дърво, се напъха в устата му и вкусът му бе същият, като миризмата в пещерата: на старо месо, черно и разлагащо се. Ноктите пуснаха ръката му и Лич падна на колене, давейки се, притиснал ръце към гърлото си.

— Нима целувката ми вече не събужда някогашната страст? — попита гласът с мрачна подигравателност.

— Не, аз, ъъъ… — Лич се закашля продължително. — Не, просто ме изненада, това е. Просто се сепнах. Не знаех, че се намираш толкова, хм, близо до мен. Не можех да разбера откъде идва гласът ти.

— Това не е гласът ми. Той звучи вътре в теб. Аз не говоря вече.

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбереш. Разбирането е моето проклятие. Моята дарба.

В мрака се появи светло петно; със засилването на светлината безформените контури оформиха силует.

— Подари ми я един стар приятел — промърмори гласът. — Той също ме желаеше. Надари ме с разбирането и в същото време ме дари със смърт.

Мъжделивата фигура стана по-отчетлива; напомняше противно осакатен паяк: някакво съсухрено паякоподобно същество, на което липсваха половината крайници. Паяковидната глава се поклащаше бавно, хипнотично, напред-назад, сякаш се опитваше да преглътне някакво полусдъвкано парче месо.

— Можеш ли да си представиш — продължи гласът — какво е да полудееш и да знаеш, че полудяваш? Можеш ли да си представиш да разбираш точно какво те кара да искаш да убиеш приятелите си и да изядеш труповете им — и въпреки това да продължаваш да го искаш?

— Не, аз… ъъъ, не.

— Скоро ще разбереш какво е.

Бледото сияние от осакатения паяк се усилваше, докато накрая Лич можеше да различи чертите й: хлътнали, скелетни, кожа, приличаща на прозрачен пергамент, покрита със сълзящи рани, опъната върху кости без плът. Гола, безполова, със сгърчени в корема вътрешни органи и безцветни косми по черепа, почернели устни, напукани и сълзящи, които не помръдваха, докато гласът продължаваше да говори.

— Споделих това с теб, Тоа В’Лич… Величество… както ти харесва. Ти ще станеш като мен.

— Да, добре — отвърна Лич. Тя беше адски прецакана, но може все пак ще успееше да се споразумее с нея и да се измъкне оттук. — Сподели го. Смея да заявя, че си малко, хм, да, не съвсем във форма, но това не означава, че трябва да изгубим войната.

Тя нито помръдна, нито промени изражението си. Безтелесният глас прогърмя отново:

— Няма никаква война!

— Значи все пак съм грешал — отвърна Лич с лека тъжна усмивка. Отстъпи назад, губейки надежда. — Винаги съм казвал, че всеки път, когато Каин се появи в града, накрая се оказваме в шибана война. Ха. Думите ти ме успокоиха. Вече съм щастлив.

— Каин?

Думата прогърмя като взрив и съпровождащата я светлина беше заслепяваща. Лич извика и покри очите си с ръце.

— Каин е тук? Каин е тук, сега?

Лич се печеше под пламналия й поглед. Не можеше да свали дланите от лицето си.

— Аз, ъъъ…

— Отговаряй!

— Да — отвърна той, потрепвайки от гръмотевичния тътен, който отекна в ушите му. — Манастирите го заловиха и го предадоха на Патриарха два дни след битката на Брега на простолюдието.

— Той е бил. През цялото време. Знаех, но същевременно не знаех. Вече е ясно какво трябва да направим. Очевидно е.

Лич бавно отпусна ръцете си и присви очи срещу светлината. Пещерата имаше размерите на Голямата зала и беше запълнена с тела.

Първородни, каменари, огрило, тролове и огрета, и дървесни духове, облечени в парцали или съвсем голи, болни, може би умиращи, мнозина вече мъртви — и над всички тях се извисяваше Киърандел, гола и по-безумна от всички останали, саката кралица паяк.

— Ставайте, деца! Събудете се и се въоръжете! Не го ли чухте? Това е шансът ни да отмъстим за нашите мъртви! Можем да убием мъжа, който ни уби!

Докато парцаливата й сган се събираше, пламналият й взор прикова Лич като копие.

— Ти знаеш къде е той.

Лич облиза устните си. Познаваше Каин от двайсет години. Той беше спасил живота му, беше го направил Херцог. Онова, което бе казал на Тоа Сител, бе чистата истина; обичаше този мъж като собствен брат.

Но…

Лич не можеше да се откаже от самия себе си. Той винаги оцеляваше.

Затова изрече просто:

— Каин е в донжона.

Тъмнината се върна с вик: завърна се с тропот на ботуши и загрубели боси пети, ръмжеше и виеше на непознати езици, подрънкваше с оръжия и ризници. Лич беше сграбчен и влачен върху камъните, вдиган във въздуха и свалян отново, предаван от ръка на ръка и оставян да се плъзга надолу по неравни склонове.

И той разбра, че тъмнината срива всичко освен истинската ти природа.