Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (75)

12.

По-голямата част от зверилника на Екзозеума се заемаше от същества, някога населявали небето, земята и моретата на Земята. Сред виверните и драконимфите, грифоните и еднорозите се намираха създания, които сега бяха не по-малко екзотични и не по-малко легендарни: видри и тюлени, жаби и саламандри, вълци, лисици и ястреби, слонове, един орел и дори два малки кита и стадо делфини. Зверилникът заемаше централната ротонда в ботаническата градина на Екзозеума под огромен купол от бронирано стъкло. Процеждащата се през купола бледа лунна светлина достигаше до клетките. Но тази замъглена светлина беше единственият контакт на зверилника с околната среда; дори онези от съществата, които бяха способни да оцелеят без бледото копие на Потока в нормалното за Отвъдие поле, не биха намерили за здравословен въздуха отвън.

Химически пречистеният и рециклиран въздух миришеше — въпреки задушливите остатъци от снощния пожар — на мускус, животински тор и урина, всичко това примесено с ароматите на плевели и блатен мак. Картината се допълваше от непрекъснатата глъчка от живи гласове, цвърченето на видрите, крякането на жабите, свирукането на пеещите дървета и съскането и ръмженето на разгонения виверн.

На Тан’елкот му се струваше, че тук мирише на дома му.

Той стоеше насред зверилника, широко разперил ръце, Обвивката му беше широко отворена като човката на гладно птиче и попиваше всяко пляскане с криле, шумолене на листо, плясък на перка или опашка, защото на това място беше най-силна концентрацията на живот от неговия свят — живот, излъчващ Потока. Той беше смазан и обгорен, натъртен и бинтован; въпреки че беше отрязал обгорелите си дълги шоколадови къдрици, продължаваше да вони на дим. Мощните му гърди бяха здраво бинтовани, за да се обездвижат пукнатите му ребра, а модното му, току-що подложено на химическо чистене облекло на места беше странно издуто заради превръзките отдолу. Един обикновен човек не би издържал на болката от изгарянията без силно действащи наркотици, но Тан’елкот не беше обикновен човек. Всичко, от което се нуждаеше, за да изцели раните си, му го даваше Потокът.

И макар че тук Потокът едва се процеждаше — все пак той беше Тан’елкот. За него и такова количество беше достатъчно.

В краката му беше коленичил Грегор Нейл Проховци — двайсетгодишен, строен, с проницателни лешникови очи, най-добрият студент, попадал някога в семинара на Тан’елкот по Приложна магия. Обвивката му сияеше в наситеното зелено на съвършената му концентрация и ставаше все по-ярка и по-зелена, докато Тан’елкот я зареждаше с енергия. Скръстил ръце пред гърдите си, Грегор наведе глава към стърчащия ефес на забития между плочките необичаен меч, вторачил се в кръстовидния предпазител като рицар тамплиер по време на молитва.

Този меч беше Косал.

До коленете на Грегор имаше гърне с разтопено сребро — в суспензия то изглеждаше черно. Над отвора на гърнето лежеше малка сиво-черна четка. С течното сребро бяха изрисувани сияещи руни, покрили двете страни на острието почти до върха.

Тан’елкот оформяше изображение с бледите пръсти на мисълта си: последните пет руни, които трябваше да се добавят към шарките от двете страни на острието. Той вложи изображението в Обвивката на студента си и добави сила, за да го направи по-ярко — Проховци трябваше да може да го вижда, докато се намира в ментално зрение. Бавно и внимателно, контролирайки дишането си, Проховци вдигна четката, потопи я в течното сребро и се зае да нанася мисленото изображение върху острието.

— Много добре, Грегор — промърмори Тан’елкот, наблюдавайки го. — Много добре наистина. Може да се каже, че ръката ти е по-сигурна дори от моята.

Без Потока от родния свят, който да ги зарежда с енергия, тези руни бяха мъртви като самия Косал. В Отвъдие щяха да оживеят веднага, щом преминат през жива плът и оплетат в капана си излитащото от тялото съзнание — опростен вариант на заклинанието, което беше използвал Ма’елкот, за да улови спомените на Ламорак и на мнозина други.

Магията не само беше нарисувана в шарките върху острието — тя беше и запечатана в съзнанието на Проховци; в необходимата ситуация той щеше да каже точните думи — на език, който дори не разбира — и тялото му щеше да направи точните движения. Бяха прекарали цели часове в ментално зрение, под бдителния поглед на пленения жълтоок виверн, докато Тан’елкот педантично и старателно вкарваше в съзнанието му всеки символ, всяко движение на дланта и навеждане на главата; като се оставят настрана някои дреболии, това беше майсторска работа. Тан’елкот беше уверен, че никой жив човек не би могъл да повтори подвига му.

Тази процедура донесе необикновено удовлетворение на Тан’елкот; определено много по-голямо, отколкото му носеше създаването на скулптури за удоволствие на невежи богаташи.

Той беше направил от Проховци марионетка — не, по-точно уолдо^[1]; устройство, което може да се управлява от неговата воля, дори от разстояние. Не му бяха необходими много усилия, за да подчини волята на студента си; през месеците на семинара по Приложна магия Проховци беше свикнал да изпълнява безпрекословно всички искания на Тан’елкот. И в момента дори и не помисляше да му откаже нещо. Колко странно — помисли си Тан’елкот. — Сякаш от самото начало съм планирал това.

По този начин той възнамеряваше да спази своята част от договорката с Колбърг и Борда на директорите: да им подари унищожаването на Каин и гибелта на Палас Рил. На моменти си позволяваше лукса да се надява, че Бордът също ще спази своята част от сделката, но не разчиташе особено на това. От снощната им прокламация прозираше коварство. Сигурно нямаше да го убият открито — както и Каин, по ирония на съдбата той имаше достатъчно поклонници сред Незаетите, включително и няколко в самия Конгрес, — но явно Бордът не ценеше особено както живота му, така и собственото си обещание.

Това не го безпокоеше ни най-малко. Той беше видял това разклонение сред фракталните клони на дървото свят, което беше създал със силата на волята си, и вече беше подготвил присадката, която щеше да му донесе желаните плодове.

Докато Проховци рисуваше руните върху Косал, Тан’елкот се извърна и бързо се отдалечи. Погълнат от трудната за него задача да поддържа менталното зрение, докато рисува, Проховци не забеляза отсъствието на учителя си. Вездесъщите социални полицаи, залепени като пиявици за него след вчерашния пожар, бяха временно прогонени; Тан’елкот беше заявил, при това без да се налага да лъже, че електронното им оборудване може да предизвика смущения в деликатните струи на Потока в зверилника. Колбърг им беше наредил да стоят настрана, докато правенето на заклинанието — програмирането на заклинанието — не завърши.

Така че поне за момента Тан’елкот беше свободен.

Той отиде до двойната врата от бронирано стъкло на ботаническата градина и погледна към огромното празно пространство на атриума на Екзозеума, извън нормалното за Отвъдие поле. Проходите за публиката бяха преградени с фибровъглеродни капаци и атриумът изглеждаше потънал в неестествен полумрак; а след снощния пожар целият Екзозеум беше затворен уж за „вътрешно разследване на палежа“. Тан’елкот премина покрай подредените в кръг множество справочни и билетни каси и се насочи към заемащите цяла стена обществени терминали.

Паметта на Ламорак му подсказа личния код на Шанкс; този разговор щеше да е на сметката на „Синтек“, а компютърните програми, следящи за комуникациите на Тан’елкот, щяха да продължат спокойното си прослушване на мрежата, без да се задействат. Когато разбра, че ще му отговорят лично, Тан’елкот се усмихна. Изобщо не беше възнамерявал да оставя съобщение — има неща, които са твърде деликатни, за да бъдат доверявани на ядрата с данни.

На екрана се появи самата Ейвъри Шанкс; когато го разпозна, хищническият й поглед се промени от враждебна подозрителност на откровена омраза. Той реши, че тя е наистина привлекателна. Сурови, заплашителни, остри черти, и контрастираща им бледност — това беше нещо съвършено, сякаш природата го беше замислила така; като лунна планина.

— Ти — изрече тя безизразно.

— Аз — съгласи се Тан’елкот. — Радвам се, че ме познавате, Бизнесмен.

И че няма да се налага да се представям, помисли си той.

Охранителните програми на Студията несъмнено следяха за името му и щяха да прекъснат разговора при споменаването му.

— Откъде имаш този код?

— Знаете откъде — отвърна Тан’елкот, запазвайки каменно изражение. — Предполагам, че сте следили процеса на Колбърг.

Погледът й загуби остротата си и суровите черти на лицето й се смекчиха, изразявайки обикновена човешка скръб, но това продължи само миг.

— Да. — Погледът й отново стана леден. — Какво искаш?

— Утре сутринта, около час след изгрев-слънце, внучката ви ще изпита травматичен шок по причина, която дори не можете да си представите. Може да изглежда като шизофрения, аутизъм или дори кататония — не мога да кажа със сигурност. Но мога да твърдя уверено, че никой на Земята няма да може да й помогне. — Тан’елкот леко наведе глава, сякаш кимайки одобрително на своята арогантност. — С изключение на мен.

— Откъде знаеш това?

— Аз съм, който съм, Бизнесмен.

— Какъв тип травма?

Шанкс го гледаше с такава неприкрита омраза, че Тан’елкот изпита нелепото желание да се извини за неправдоподбните неща, които щеше да каже. Той стисна зъби и продължи с пълна увереност в правотата си:

— Вече от два дни живеете с едно дете. Не може да не сте забелязали връзката й с реката?

— Забелязах нелепите, вредни фантазии, с които родителите й са заразили съзнанието й, да. Забранено й е да говори за това.

Сякаш това ще я откаже — помисли си Тан’елкот. — Типично по Бизнесменски.

— Едва ли са фантазии, Бизнесмен — каза той спокойно. — Утре сутринта майка й ще умре.

Погледът на Ейвъри Шанкс стана остър като нож, но тя не каза нищо.

— Фейт ще реагира на смъртта на майка й с ярост, която не подлежи на описание. Не мога да предскажа дори приблизително формата на реакцията й, но ще бъде крайна, определено непоправима, може би и фатална. Ще се нуждаете от помощта ми.

Погледът на Шанкс се отнесе за момент, сякаш тя обмисляше думите му, но когато отвори уста отново, в очите й имаше единствено отхвърляне.

— Нито аз, нито внучката ми се нуждаем от твоята помощ — рече Шанкс хладно като първия зимен мраз. — Не използвай този код отново. Той ще бъде променен до час. И не се опитвай да се свържеш нито с мен, нито с нея, нито с друг от членовете на рода ми или наш служител. В противен случай ще подам срещу теб оплакване в Социалната полиция за компютърно престъпление и кастово насилие. Разбра ли ме?

— Както желаете — отвърна Тан’елкот с изразително свиване на раменете. — Знаете къде да ме намерите.

Ъгълчетата на устата й се свиха нанадолу и гласът й стана още по-студен.

— Не разбираш, нали? Никога повече няма да говориш с мен или с внучката ми. Мислиш, че не знам за твоята… шегичка… онази нощ — обаждането, снимката. Но аз знам. Да не съм проклет идиот? Само по една причина не наредих да те арестуват за това, че се представяш за Бизнесмен: защото ми даде в ръцете оръжие против Майкълсън. Но благодарността ми стига дотук — позволих ти да ме използваш за собственото си отмъщение, защото това ме устройваше. Ти ми даде шанс да го нараня почти толкова, колкото той нарани мен, така че всичко ти се размина. Но не си насилвай късмета.

— Бизнесмен… — започна Тан’елкот, но екранът вече беше празен.

Той сви рамене, гледайки тъмното си отражение в сивия екран. Тази клонка на фракталното му дърво свят растеше точно така, както беше предсказал. Беше засял успешно идеята и сега тя щеше да разцъфти, поливана от предстоящото нещастие на Фейт и от яростните инстинкти на майка тигрица, които лежаха в основата на личността на Ейвъри Шанкс. Ламорак добре го беше научил как да манипулира майка му; Тан’елкот не се съмняваше в крайния си успех.

Богът вътре в него изпитваше тъга и копнеж. Скоро — обеща за хиляден път той на Ма’елкот. — Скоро ще живееш отново и светът ни ще бъде спасен.

Защото Фейт можеше да докосне реката; а чрез нея и самият той можеше да я докосне. А щом веднъж овладееше мощта на реката, нито Колбърг, нито Директорите и Студията нямаше да могат да го спрат да се върне вкъщи.

Той се извърна от редицата терминали и само огромното му, непознато на смъртните самообладание му попречи да подскочи и да изръмжи, когато екранът зад гърба му оживя и Колбърг го повика по име.

Сърцето му биеше в гърдите като хидравличен чук. Той с усилие потисна самоубийственото си желание да обясни присъствието си в атриума с някоя набързо измислена причина. Объркването му продължи само миг — все пак той беше Тан’елкот.

— Да, Работник? — попита той властно и с достойнство. — С какво мога да помогна на Борда?

— Как върви работата по острието?

— Подготвено е. Проховци също е готов. Ще го изпратя на доковете с меча веднага, щом се върна. Всичко върви съгласно договорката ни с Борда.

— Не се обаждам от името на Борда — каза Колбърг с доста дружелюбен тон, макар че в гласа му имаше нещо странно, сякаш повтаряше научени наизуст думи от непознат му език. — В момента Бордът не се нуждае от вас.

Работникът гледаше от екрана абсолютно безизразно. Той наведе бавно главата си настрани, сякаш му беше любопитно как ли изглежда Тан’елкот под друг ъгъл. В сравнение с първата им среща преди два дни Колбърг изглеждаше някак смален, изпит, сякаш някаква ерозия продължаваше да отмива малкото човечност, останала у него след кастовото му понижение. Немигащите му очи с неутолимия глад в тях напомняха на Тан’елкот за погледа на дракон. И въпреки това — помисли си той, — когато съм се изправял срещу дракон, ми е било по-спокойно, отколкото в момента.

— Всъщност — продължи Колбърг със зловеща бодрост — аз се обаждам, за да ви предложа услуга. Получихме предаване, което може да ви се стори, хм, забавно.

Като удар на мълния светнаха всички екрани в атриума — от обществените терминали до справочните инфопадове и видеоплакатите, увиснали под тавана. И всеки показваше една и съща сцена — като че ли нещо от старинен кинофилм, по каквито толкова се увличаше Каин, може би уестърн: железопътен вагон, носещ се покрай ниски хълмове, и сивкавокафяв дим зад покрития със сажди прозорец.

Но нито един от петимата виждащи се пътници не носеше широкопола шапка или пистолети, или другите стандартни атрибути, които Тан’елкот би очаквал да види в такава обстановка. Всъщност той осъзна с известно смайване, че четирима от тях бяха облечени с черните роби на Манастирите, а петият носеше обшита със злато червена роба на Посланик.

— Какво е това? — намръщи се той.

— Това — отговори Колбърг — е сигналът, който в момента получават Студията от мислопредавателя на Хари Майкълсън.

Единственото, което в момента звучеше в черепа на Тан’елкот, беше ругатнята на Каин: „Мамка му!“ Той притисна гърдите си ръце, сякаш изпитваше болка, и промърмори:

— През неговите очи… Вие можете да ми покажете смъртта на Палас Рил през неговите очи?

— О, да — съгласи се Колбърг и в гласа му се долавяше някакво отвратително умилкване като при търговец на детска порнография, зарибяващ потенциален клиент. — Не искате ли да погледате?

Перспективата зашемети Тан’елкот; за пръв път в живота си той беше заплашен да изгуби дар слово.

— Ъъъ, да, Работник, май да…

Повтаряше на себе си, че трябва да бъде над такива неща; повтаряше си, че го прави не за отмъщение — не за да навреди на врага, който го беше унищожил, не за да задоволи всички долни стремления, които Ма’елкот беше погребал заедно с призрака на Ханто Сърпа, — а за да спаси света.

И въпреки това…

Колбърг сега спокойно би могъл да разкъса гърдите му и да изтръгне сърцето му — и силата, теглеща го към най-близкия екран, не би му позволила дори и да помисли да се съпротивлява. Установи, че се навел към екрана, вторачен гладно, почти задъхан.

— Работник — изрече той дрезгаво, — не бих пропуснал това за нищо на света.