Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (217)

4.

Издърпвам се към ръба на фонтана; варовикът трепери под ударите на куршуми и каменни отломки, въздухът е изпълнен с грохот и звън, с вой на шрапнели и звучните свръхзвукови изстрели на куршуми петдесети калибър; самото пространство над ръба на фонтана се е превърнало в хищен звяр, който усеща миризмата ми. Много пъти съм поглеждал смъртта в очите, но това е нещо различно; то е случайно, непреднамерено. Неволно.

Безлично.

Това не е моят тип борба.

Най-трудното нещо, което съм направил през живота си, е да надигна глава, за да надникна над ръба.

Досега почти всички, които все още могат да се движат, са се изнесли от площада; няколко омазани в червено фигури се влачат инч след инч към сянката, с надеждата, че тя ще им осигури прикритие. В далечния край на Пътя на боговете основното оръдие на бронетранспортьорите изстрелва свистящи снаряди, които избиват огромни каменни късове от правителствените сгради и храмовете, построени край пътя; Източната кула на двореца „Колхари“ се взира в бойното поле с изкривеното си на една страна лице със зейнали празни очи и димяща идиотска усмивка, преди поредният снаряд да се вреже в бузата й; цялата проклета постройка се килва на една страна и рухва в двора, а нагоре изригва гъбообразен облак от каменна прах.

Народите започват да отвръщат на ударите. Героизмът им може да се сметне за вдъхновяващ, ако не е толкова жалък: огнени кълба се пръсват безобидно върху полегатото керамично покритие на бронетранспортьорите, а няколко огрило са разбрали как да стрелят с автоматите на сопитата. С ругатни и лоши погледи щяха да постигнат повече.

Едно самотно дървесно духче изпърхва на пътя на един щурмови катер и е всмукано заедно с копието си в едната турбина. Останките му излизат през задните дюзи във формата на кървава мъгла, но копието му е направено от стомана. С пронизително стържене турбината зацикля, щурмовият катер се килва на една страна, удря се в улицата и отскача, превърта се във въздуха над главата ми и оставяйки метеоритна огнена следа след себе си, се забива във Финансовия квартал, където избухва, отнасяйки със себе си цяла сграда. И проклетата машина продължава да ражда експлозия след експлозия, докато боеприпасите й се взривяват в мащабна заря: ракети, осветителни снаряди, мини и дъжд от пламъци.

А шибаният Рейт продължава да си седи там, където съм го оставил: в поза сейза пред фонтана, работи методично върху ключалките на оковите си, докато оглежда със замечтана усмивка на лицето кървавата баня, която се вихри около него. Поредният щурмови катер се спуска към нас и засипва улицата със снаряди; линията на взривовете ще мине точно през носа му, затова се пресягам, сграбчвам го за нашийника и го издърпвам във фонтана при мен.

Замечтаната усмивка не напуска лицето му и след като двамата се озоваваме във водата, а три от четирите снаряда откъсват няколко големи парчета от фонтана, пропускайки като по чудо крехката ни плът. Той лежи по гръб, а мръсната вода се вихри на кални облачета около тялото му, докато се изтича от счупения басейн. Промърморва нещо — ревът на турбините и артилерийският огън заглушават думите му, но аз мога да чета по устните.

Ти ми спаси живота.

Разтърсвам го така, че главата му отскача от камъка.

— Къде е Ма’елкот? — крещя аз в изпълнения с грохот въздух. — Можеш ли все още да го усещаш? Идва ли насам… или е спрял?

— Ти каза, че ще ме убиеш, ако ти се удаде случай — крещи в отговор той, — но вместо това ме спаси!

— Добре, де, размислих, мамка му! Не ме карай да съжалявам. Къде е той?

Погледът му се изцъкля, зареян в някаква тиха далечина, където кръвта, димът и грохотът на боя са само сън.

— Спрял е — казва той, снижавайки гласа си. — Спрял е на половин ден пеша оттук.

О, боже!

Пускам раменете му и заравям лице в шепите си.

Никога не съм си и помислял, че ще претърпя толкова съкрушително поражение.

По хубав път един монах може да измине за ден трийсет мили. Знам защо е спрял Ма’елкот и защо се намира на петнайсет мили от града. Знам какво чака.

О, боже!

Помолих те да греша и това е Твоят отговор.