Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (167)

7.

— Ах, да, Фейт. Един писател от твоя свят — Нашия свят — някога е представил проблема по следния начин: Ако можеш да подсигуриш бъдещото оцеляване и щастие на цялото човечество, като позволиш едно напълно невинно, абсолютно безобидно същество да бъде измъчвано до смърт, ще го направиш ли? Това представлява главоблъсканица само за смъртните. За боговете отговорът е ясен. Очевиден. Можеш да го откриеш в различни истории, накъдето и да се обърнеш: Атис, Дионисий, Исус Христос — изкупителни жертви, както и да ги погледнеш.

— Но Фейт — Палас почувства как яростта отново я изпълва. — Тя ми е ДЪЩЕРЯ!

— Но, скъпо момиче, ти самата я предаде на това мъчение. Ние просто използвахме инструмента, който създаде за Нас. Фейт? Шшт, Фейт, тук съм. Всичко е наред.

Но Фейт не спираше да хлипа. Все пак тя беше просто едно малко момиче: поредното в безкрайната литания от невинни души, измъчвани от бог. От двама богове — помисли си Палас. — Слепия бог и мен.

Тя можеше да изпее на Фейт човешки живот, но вместо това й изпя собствената си мечта: за пълен и идеален съюз с онзи, когото обичаше.

Никога не й беше хрумвало колко жестоко бе постъпила.

Как бих могла да знам?

И сега в себе си съзря Ма’елкот в цялото му великолепие: изсечените скули, разкошната коса, гърди като бъчва и рамене като топузи; видя прозрачната яснота на очите му, съвършеното благородство на веждите му. А до него стоеше Фейт, гола, хлипаща; двамата бяха свързани по някакъв начин, който тя не успяваше напълно да разбере: сякаш двете ръце на Фейт се бяха разтопили в обятията на Ма’елкот.

— Не е нужно да страда така; ти си тази, която удължава и засилва страданията й. Само ти можеш още в този миг да я освободиш.

— Мога ли да я спася?

Образът на Ма’елкот протегна другата си ръка към Палас в жест на помирение. На приятелство. На съединение.

— Единственото, което трябва да направиш — каза той, — е да поемеш ръката Ни.

Но Палас Рейт му обърна гръб.

Дори не знаеше защо.