Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (53)

9.

Хари стоеше в апаратната. На лазерните везни зад прозрачната стена от бронирано стъкло лежеше матовосивият керамичен ромб на чесмод ковчега на Шана. Той се опитваше да не мисли за това колко щастлива е тя сега, докато лежи там.

В последно време апаратната за чесмод се използваше доста често. По-рано тя влизаше в употреба само два пъти годишно, за да изпрати последните дипломанти от Консерваторията на Студията в Отвъдие за двегодишната им практика в чесмод режим; това беше най-старият клон в системата на Студията и единствено място на Земята с прехвърляния в свободен режим. В Отвъдие имаше двайсет и пет такива съоръжения, без да се брои станцията в Трънова клисура — всичките на отдалечени места, маскирани като храмове на особено отблъскващия бог паяк.

На съоръженията в Отвъдие не им трябваше сложно оборудване; всичко, от което се нуждаеха, беше малка транспортна помпа, за да създадат нормално за Земята поле за компютрите и апаратурата за свръзка, и изключително сложни механични везни. Чесмод прехвърлянето по същество е обмяна на маса-енергия между двете вселени и изисква изключителна точност при измерване на прехвърляната материя. Колкото по-близо до единица е съотношението на приеманата и изпращаната маса, толкова по-малко енергия се изисква. Дори въздухът в ковчега се измерваше прецизно.

Това беше основният фактор, който позволяваше на клона на Студията в Сан Франциско да се държи на крака през последните няколко години. Когато беше основана компанията „Отвъдие“ и започна пълномащабна експлоатация на ресурсите на Отвъдие, клонът на Студията в Сан Франциско се оказа единственият с готово чесмод оборудване.

В другия край на апаратната, зад същото такова бронирано стъкло, само че по-голямо, бяха доковете: огромна зала, претъпкана със запечатани контейнери с етикети на западния диалект, описващи местоназначението им. В другия край на залата имаше огромни контейнери с размерите на товарни камиони; когато нямаше запаси от оборудване, което да се изпрати, в замяна на пратките с руда, в Отвъдие се изпращаха отпадъчните материали, останали след извличането на благородните метали от тях. На доковете винаги беше шумно: чуваше се бученето на мощни турбини, постоянно пристигаха и потегляха товарни камиони.

Но Хари не обръщаше внимание на всичко това; той беше способен да гледа единствено в ковчега на Шана и да чува гласа на техника отстрани, който диктуваше на колегата си корекции в данните за прехвърлянето в другата вселена.

Да, по-добре не се гъбаркай с Каин — помисли си той безпомощно и с горчивина. — Ако наистина се ядоса, ще се оплаче на жена си.

Тръсна рязко глава. О, я стига! — скастри той себе си. — Нямам време да правя всичко сам. Не бъди такъв задник! И все пак — как можеше да стои тук и да гледа заминаването на Шана, без да й завиди?

Тя му беше обещала да наглежда Крис. Хари знаеше, че Хансен има големи проблеми; една дума на надежда от богиня би могла да му помогне. Тя нямаше да има никакви трудности с намирането му; щом веднъж се съединеше с Чамбарая, тя можеше да усети всяко живо същество, което някога е пило водата й. Тя беше казала, че записът й е дал достатъчно добра представа за него, че да може да го намери дори сред стотиците хиляди жители на Анхана, а тя, така или иначе, трябваше да го издири — ако той носеше в себе си ХРВП, от него щеше да е най-удобно да получи проба от вируса.

Хари все още чувстваше вкуса на устните й. Само кратка целувка за довиждане; той не би успял да понесе нещо повече.

За няколко минути сякаш се върнаха старите времена — той се чувстваше почти така, сякаш може да направи нещо. За краткото време, докато двамата крачеха из Екзозеума и заедно планираха действията си, се беше почувствал, сякаш с нея отново са отбор. Както бяха били за кратко преди толкова много години.

Преди да се оженят.

„Пази се — беше й казал той, опитвайки се — наистина опитвайки се — да се пошегува. — Ако попаднеш в беда този път, няма да мога да дойда да те измъкна.“

Тя дори не беше направила опит да се усмихне.

„Дръж под око Тан’елкот — бе единственото, което му каза. — Не си позволявай да забравиш кой е той.“

„Той по-добре да не забравя кой съм аз“ — беше отвърнал Хари.

Красиви думи, но нищо повече.

Ковчегът й започна да блещука по ръбовете, сменяйки мястото си с почти идентичното му копие от Отвъдие. Ставаше все по-прозрачен, докато вторият ковчег придобиваше плътност; след около секунда ковчегът на Шана стана призрачен, а новият — наполовина запълнен с вода — се втвърди, вече напълно тук. Шана беше отпътувала.

А някъде в другата вселена се беше появила богиня на име Палас Рил.

Хари благодари на техника и излезе от апаратната. Отвън, близо до асансьора, който щеше да го върне в откритите за достъп зони на Студията, с електронно търпение го чакаше Роувър. Хари му се намръщи, но после въздъхна, сви рамене и седна на мястото си. Когато влезе в асансьора, набра на палмпада си кода на Аби. Отговори му Брадли и Хари го помоли да повика Фейт.

Усмивката на дъщеря му запълни целия екран.

— Здрасти, тате. Мама вече е с реката — докладва тя.

— Знам, миличка — каза й Хари. — Тъкмо бях с нея. Слушай…

— Тя е много разтревожена — прекъсна го тя, усмивката й се стопи и златистите й веждички се набръчкаха. В очите й се събираше познатото стъклено зловещо отчуждение. Когато Палас Рил бродеше из земите на Отвъдие, тя взимаше половината от Фейт със себе си.

Хари кимна.

— Тя е заета с много сериозни неща там.

— Тя е разтревожена за теб — рече Фейт със сериозен тон.

— Слушай — каза той, — след като днес и без това не си на училище, си помислих, че мога да си взема отпуск за останалата част от деня и все пак да те откарам на Фенкона. Може даже да си взема отпуск за два-три дни. Искаш ли да отидем?

— Наистина? Наистина-наистина?

— Разбира се. Наистина-наистина. Какво ще кажеш? Нали още си в дрехите за кона?

— Да. А, мама се радва, че ще отида на кона.

— Аха, басирам се, че се радва. И аз се радвам. Само още едно нещо, миличка; преди мама да тръгне, бяхме много заети и страшно бързахме, така че забравих да й кажа нещо. Ще й го предадеш ли?

— Добре.

— Просто й кажи, че я обичам.

— Аха. Тя също те обича — каза Фейт с простичка ведра прямота. — Само че аз дори не й казвам нещата. Тя просто знае.

— Исках да съм сигурен — рече Хари. — Исках да съм сигурен, че знае.